Копията бяха от всякакви разновидности, с най-разнообразни остриета — заострени по обикновения начин, конусовидни, плоски, кръстосани, или във формата на кука. Всеки монах използваше такова копие, каквото най-добре подхождаше на индивидуалния му стил. Днес имаха възможност да проверят как техниките, изпробвани при учебните срещи, действат в истински бой.
Когато се размърдаха, Мусаши, очаквайки лъжлива атака, отскочи назад и зае изходна позиция. Изтощен и все още зашеметен от предишния сблъсък, той здраво стисна дръжката на сабята си. Тя лепнеше от засъхнала кръв. Погледът му се замъгляваше от стичащата се по лицето му пот, примесена с кръв. Но това не го притесняваше, защото решението му беше да загине величествено.
За негово учудване, атака изобщо не последва. Вместо очакваното нападение срещу него, монасите се нахвърлиха като бесни кучета върху доскорошните си партньори в битката. Те подгониха ронините, които вече бягаха и започнаха да ги налагат безмилостно, докато онези отчаяно пищяха в знак на протест. Нищо неподозиращи, те напразно се опитваха да отклонят ударите на монасите към Мусаши. Но бяха посечени, набучени на копията, раздрани по устите, разчекнати или заклани по някакъв друг начин.
И това продължи, докато не остана нито един жив. Кръвопролитието беше толкова истинско, колкото и жестоко.
Мусаши не можеше да повярва на очите си. Защо монасите атакуваха съюзниците си? И защо с такава жестокост? Само преди миг самият той се биеше като див звяр. Сега едва издържаше на жестокостта, с която чернополите братя изклаха ронините. Превърнал се за кратко в безмозъчно животно, докато наблюдаваше отстрани други в подобно състояние, той възвърна човешкия си вид. Това беше доста печален опит. После усети, че краката и ръцете му са твърде натежали. Погледна надолу, и видя Джотаро, който плачеше от радост. Мусаши най-после се отпусна.
Когато боя приключи, игуменът се приближи към него и учтиво, с достойнство каза:
— Предполагам, че ти си Миямото. Чест е да се запозная с теб.
Той беше висок и светлолик. Мусаши се учуди на поведението му. Също и от уравновесеността му. Доста объркан, той избърса сабята си и я прибра в ножницата. За момент изгуби дар слово.
— Нека се представя — продължи монахът, — аз съм Иншун, игумен на Ходзоин.
— Значи ти си майстор на копието — каза Мусаши.
— Съжалявам, че не съм бил в храма, когато си го посетил наскоро. Смущава ме също фактът, че моят ученик Агон се е представил толкова лошо.
Съжалява за това как Агон се е бил? Мусаши си помисли, че ушите му се нуждаят от почистване. Известно време не каза нищо. Защото преди да открие как да реагира на изтънчените думи на Иншун, трябваше да овладее хаоса в мислите си. Той все още не можеше да си отговори на въпроса защо монасите се обърнаха срещу ронините. Не можеше да измисли никакво задоволително обяснение. Дори някак си беше объркан от факта, че все още беше жив.
— Ела — подкани го игуменът, — измий тая кръв от себе си. Трябва да си починеш.
Иншун го заведе край огъня. Джотаро, плътно до него, не го изпускаше от поглед.
Монасите бяха накъсали на парчета голяма памучна покривка и чистеха копията си. Те постепенно се събраха около огъня. Насядаха около Иншун и Мусаши, сякаш не се е случило нищо необичайно. Започнаха да бъбрят.
— Ей, виж там горе — каза някой и посочи небето.
— А, гарваните надушиха кръвта. Сега ще пограчат над труповете.
— Защо не се залавят за работа?
— Ще се заловят, нека само се махнем. Ще се изпотрепят кой по-напред да се включи в гуляя.
Продължиха да си разменят зловещи закачки в същия спокоен дух. Мусаши се убеди, че ако сам не попита, няма да разбере какво се случи. Той погледна Иншун.
— Знаеш ли, мислех, че сте се събрали заради мен. И аз положих всички усилия да изпратя в царството на мъртвите колкото може повече хора. Не мога да разбера защо се отнасяте така с мен!
Иншун се засмя:
— Е, не че те смятаме за приятел, но същинската ни цел днес бе да прочистим района.
— Наричаш това, което се случи преди малко, „прочистване“?
— Точно така — каза Иншун, сочейки хоризонта. — Но мисля, че ще е по-добре да изчакаме и да оставим Никан да ти обясни всичко. Сигурен съм, че онази точица в далечината е той.
В същото време от другата страна на полето един ездач говореше на Никан:
— Бързо се движиш за възрастта си, прав ли съм?
— Не аз ходя бързо, а вие сте бавни.
— По-чевръст си от конете.
— Защо да не съм, нали съм човек?
Старият монах, който единствен се движеше пеша, вървеше редом с ездачите, които приближаваха към огъня. Петимата ездачи с него бяха държавни служители. Когато групата приближи, монасите започнаха да шушукат: