— Старият Учител дойде.
Когато се убедиха в това, те се отдалечиха на прилично разстояние и се подредиха, като че щеше да се извършва някаква свещена церемония. Така можеха да поздравят Никан и придружителите му.
Първото нещо, което Никан попита, беше:
— За всичко ли се погрижихте?
Иншун кимна и отговори:
— Точно както заповядахте — После се обърна към останалите и додаде: — Благодаря ви, че дойдохте.
След като самураите един след друг скочиха от конете си, водачът им отвърна:
— Няма защо. Аз ви благодаря, че свършихте работата!… Да се залавяме, момчета.
Служителите разгледаха труповете, направиха някакви записки. После водачът им се върна при Иншун:
— Ще изпратим хора от града да изчистят тая бъркотия. Моля, оставете всичко както си е.
След това петимата се метнаха отново на конете и се отдалечиха.
Никан даде на монасите да разберат, че не са необходими повече. След като му се поклониха, те мълчаливо започнаха да се оттеглят. Иншун също се сбогува с Никан и Мусаши и си тръгна.
Малко след като всички се разотидоха, настъпи голяма шумотевица. С весело пляскане на крилете гарваните се спуснаха на земята.
Недоволен от шума, Никан се приближи до Мусаши и небрежно подхвърли:
— Прости ми, ако съм те обидил с нещо оня ден.
— Съвсем не. Беше много внимателен с мен. Аз съм този, който трябва да ти благодари.
Мусаши коленичи и се поклони дълбоко пред старият монах.
— Стани — заповяда му Никан, — тук не е място за поклони.
Мусаши се изправи.
— Опитът ти днес научи ли те на нещо? — попита монахът.
— Дори не съм сигурен какво точно се случи. Можете ли да ми обясните?
— Разбира се — отвърна Никан. — Чиновниците, които си тръгнаха преди малко, служат при Окубо Нагаяши, отскорошния управител на Нара. Те са новаци тук и ронините използваха в своя полза това, че не познават областта. Устройваха засади на нищо неподозиращи случайни пътници, изнудваха, играеха комар, крадяха жени, влизаха в къщите на вдовици, с други думи, причиняваха всякакви неприятности. Новият управител не можеше да се справи сам с тях. Но той знаеше, че най-опасни сред тях са около петнадесетината подстрекатели, сред които Дампачи и Ясукава.
— Този Дампачи и приятел четата му, както знаеш, ти имаха зъб. И понеже ги беше страх да те нападнат сами, натъкмиха нещо, за което си мислеха, че е хитър план. Смятаха така да извъртят нещата, че монасите от Ходзоин да свършат работата вместо тях. Клеветите срещу храма, приписани на теб, бяха тяхно дело. Също и афишите. Те направиха така, че всичко да ми се докладва, като си въобразяваха, че съм изкуфял.
Докато слушаше, в очите на Мусаши се появи весело пламъче.
— Замислих се над това, което ставаше, изведнъж ми просветна, че момента е подходящ за чистка в Нара — продължи игуменът. — Споделих плана си с Иншун. Той го одобри и се зае с организацията. В крайна сметка всички са доволни — монасите, управата, а също и гарваните. Ха, ха!
Имаше още някой безкрайно доволен. Разказът на Никан беше разсеял всички съмнения и страхове на Джотаро. Момчето беше в екстаз. Започна да си подпява импровизирана песенчица и да танцува наоколо, пляскайки с криле като птица.
Никан и Мусаши чуха възгласите и се обърнаха да го гледат. Той беше сложил маската със загадъчната усмивка на главата си и с дървената си сабя сочеше разпръснатите по полето трупове. Той продължи песента си, като от време на време, се заканваше на птиците:
— Ела тук, момче! — строго извика Никан.
— Да, господарю — Джотаро спря и се обърна с лице към игумена.
— Престани да се правиш на шут. Донеси малко камъни.
— Такива ли? — попита Джотаро, грабвайки един камък близо до крака си.
— Да. Донеси много.
— Веднага, господарю!
Когато момчето събра достатъчно камъни, Никан седна и върху всеки написа „Наму Мьохо Ренгекьо“, свещената молитва на сектата Ничирен. После ги даде на момчето и му каза да ги пръсне между труповете. Докато Джотаро вършеше това, Никан сключи ръце и запя част от Лотосовата сутра.
Когато приключи, каза:
— Това ще ги пази. Сега вие двамата можете да тръгвате. Аз се връщам в Нара.