— Не е вярно! Не съм!
— Каза го!
— Господине, не съм казвала че вие или който и да било друг е слабак. Това келеме започна да се перчи, че вие сте най-великия боец в страната, защото сте убил десетки ронини на полето Ханя. Аз му казах, че в Япония няма по-добър майстор от господаря на нашата област. И после той започна да ме пердаши по бузите.
Мусаши се засмя.
— Разбирам. Не е трябвало да го прави и добре ще си плати за това. Надявам се да ни простиш. Джо! — строго се обърна към момчето.
— Да, господине, — отвърна малкият, все още намусен.
— Бягай да се изкъпеш!
— Не обичам да се къпя.
— Нито пък аз, — излъга Мусаши, — но си толкова потен, че чак вониш.
— Утре сутринта ще отида да поплувам в реката.
Колкото повече се привързваше към Мусаши, толкова по-упорит ставаше. Но Мусаши не го беше грижа кой знае колко. Всъщност дой дори харесваше тази му упоритост. В края на краищата момчето така и не отиде на баня.
Не след дълго Коша донесе подносите за вечеря. Ядоха мълчаливо. Джотаро и момичето се гледаха в очите, докато тя слагаше масата.
Мусаши беше прекалено зает със собствените си мисли около посещението при Секишусай. Съзнаваше ниското си обществено положение и разбираше, че иска прекалено много. Но може би, само може би, не беше невъзможно.
— Ако ще меря силите си с някой — мислеше си той, — той трябва да е силен. Струва си да рискувам живота си, за да видя дали мога да надделея над великите Ягю. Няма смисъл да вървя по Пътя на меча, ако не ми стиска да опитам.
Мусаши беше сигурен, че повечето хора биха му се изсмели веднага, щом разберат колко го блазни тази мисъл. Ягю, макар и не сред най-преуспяващите даймио, беше господар на крепостта. Синът му служеше в двора на шогуна. Изобщо цялото семейство беше възпитано в традициите на военната каста. В настъпващата нова епоха те навлизаха, носейки печата на миналото.
— Това ще бъде истинското ми изпитание — помисли Мусаши, който дори докато ядеше ориза си, се подготвяше за предстоящата битка.
Божурът
Чувството за лично достойнство на стареца растеше с годините. Днес той приличаше на величествен жерав, като в същото време беше запазил поведението и обноските на добре възпитан самурай. Имаше здрави зъби и орлов поглед.
— Ще доживея до сто, — често уверяваше познатите си.
Секишусай беше твърдо убеден в това.
— В семейство Ягю винаги е имало дълголетници — обичаше да подчертава той. — Тези, които са умирали двайсет-трийсетгодишни са падали на бойното поле. Всички други са доживявали повече от шейсет.
Сред безчетните войни, в които самият той бе участвал, имаше и няколко сериозни, включително въстанието на Мийоши и битките, които ознаменуваха възхода и краха на родовете Мацунага и Ода.
Дори да не бе се родил в такова семейство, Секишусай поради начина си на живот и най-вече поради начина си на мислене на стари години, даваше основания да се мисли, че наистина ще доживее до сто. Когато беше на четиридесет и седем, той по лични съображения се отказа от живота си на воин. Оттогава нищо не можеше да го накара да промени решението си. Остана глух за настойчивите молби на шогуна Ашикага Йошиаки, също и на честите покани на Нобунага и Хидейоши да се присъедини към техните части. Макар че живееше почти в сянката на Киото и Осака, отказваше да се забърква в честите по това време междуособици. Предпочете да остане в Ягю, като мечка в хралупата си. Успя така да завърти приходите си от петнадесет хиляди крини годишно, че имението му щеше да бъде наследено от внуците му в добро състояние. Веднъж той отбеляза:
— Работих здраво, за да запазя имението си. В тези несигурни времена, когато господарите днес са на власт, а утре вече се валят в прахта, е почти невероятно как тази малка крепост успя да се запази незасегната.
Това наистина беше чудо. Ако беше подкрепил Йошиаки, щеше да стане жертва на Нобунага. Ако ли пък се беше обявил на страната на Нобунага, Хидейоши щеше да го повали. Приемеше ли опекунството на Хидейоши, след битката при Секигахара щеше да бъде разорен от Иеясу.
Хората се възхищаваха от прозорливостта му. Но тя беше само една от причините да успее. За да оцелее в тези несигурни времена, Секишусай трябваше да притежава изключителен дух. Дух, който липсваше на повечето самураи по негово време. Те бяха склонни да се съюзят с някой днес, а утре да го изоставят най-безсрамно. Следваха единствено собствените си интереси. Не им минаваше мисълта за обединение и сътрудничество. Бяха готови да убият дори свой близък, стига да имаха някакъв интерес от това, или да задоволяваха по този начин лични амбиции.