Живееше в планинската си къща, защото внушителната крепост с всичките си изискани заврънкулки вече не му харесваше. Въпреки почти даоисткия му стремеж към усамотение, той с удоволствие споделяше компанията на момичето, което Шода Кидзаемон беше довел преди време за да го развлича с флейтата си. Тя беше разумна, мила и никога не досаждаше. Не само свиренето й му доставяше огромно удоволствие. Освен това тя внасяше желан дъх на младост и женственост в дома му. От време на време споменаваше за тръгване, но той винаги успяваше да я убеди да поостане още малко.
Докато привършваше аранжирането на един самотен божур във ваза от Ига, Секишусай попита Оцу:
— Какво ще кажеш? Има ли живот в моята композиция?
Застанала точно зад гърба му, тя отвърна:
— Сигурно сте изучавал сериозно изкуството да се подреждат цветя.
— Ни най-малко. Аз не съм благородник от Киото и не съм се занимавал нито с икебана, нито с чайна церемония под ръководството на учител.
— Е, изглежда сякаш сте.
— Отнасям се към цветята така, както и към сабята.
Този отговор озадачи Оцу:
— Нима наистина подреждате цветята така, както въртите сабята?
— Да. Нали разбираш, всичко е въпрос на дух. На мен не са ми необходими правила, които да ми обясняват как да извивам цветята с пръсти или как да ги душа за шията. Важното е човек да има дух. Да може да ги накара да изглеждат живи, същите, каквито са били в мига, преди да ги откъснат. Виж това! Моето цвете не е мъртво.
Оцу почувства, че този сдържан възрастен мъж я е научил на много неща, от които е имала нужда. И откакто започна всичко с онази случайна среща на пътя, тя чувстваше, че късметът й винаги е с нея.
— Ще те науча на чайна церемония — казваше той понякога.
Или:
— Пишеш ли хайку? Ако да, научи ме на някои неща от провинциалния стил. Стилът Манйоши е чудесен, но живеейки тук, в това отдалечено място, бих желал да слушам и обикновени стихотворения за природата.
В замяна тя правеше за него дребни неща, за които никой друг не беше помислял. Например, той беше очарован от малката шапка, която тя изработи за него. Беше като шапките, които носят майсторите на чайната церемония. Вече почти не я сваляше от главата си. Беше му скъпа като нищо друго на този свят. Свиренето й също му доставяше огромно удоволствие. Често в лунните нощи натрапчиво красивият звук на флейтата й достигаше чак до крепостните стени.
Докато двамата говореха за подреждане на цветя, Кидзаемон тихо застана през входа на планинската къща и повика Оцу. Тя излезе и го покани вътре, но той се поколеба.
— Би ли казала на Негово Благородие, че изпълних поръчката му? — попита той.
Оцу се засмя:
— Май трябва да става точно обратното, нали?
— Защо?
— Ти си главният тук. Аз съм просто един външен посетител, дошъл да посвири на флейта. Ти си му много по-близък, отколкото аз. Не е ли по-нормално да влезеш направо при него, вместо аз да му казвам, че си дошъл?
— Предполагам, че имаш право, но това е малката къща на негово благородие, а отношението му към теб е по-особено. Както и да е, моля те, предай му съобщението.
Оцу се върна почти веднага, за да каже на Кидзаемон, че Секишусай го очаква. Старецът беше в стаята за чай. На главата си носеше шапката, която Оцу му бе направила.
— Нима вече се върна? — попита Секишусай.
— Да. Видях се с тях и предадох писмото и плодовете, точно както наредихте.
— Те заминаха ли вече?
— Не. Тъкмо се бях върнал в крепостта, когато пристигна куриер с писмо. Идваше от хана. В писмото се казваше, че щом са изминали толкова път, за да дойдат в Ягю, няма да си тръгнат, преди да са видели доджото. Искат да дойдат утре, ако е възможно. Освен това искат да се срещнат с Вас и да Ви поднесат почитанията си.
— Безочливи натрапници! Как е възможно да са толкова досадни? — Секишусай изглеждаше безкрайно отегчен. — Ти обясни ли им, че Муненори е в Едо, Хього — в Кумамото, и че тук няма никой друг.
— Обясних им.
— Мразя такива хора. Дори след като изпратих човек да им каже, че не мога да се срещна с тях, продължават да нахалстват.
— Не знам защо…
— Май излиза, че наследниците на Йошиока са точно толкова некадърни, колкото се говори.
— Този, който е отседнал във Ватая, е Деншичиро. Не ме впечатли изобщо.
— Щях да се изненадам, ако беше казал нещо друго. Баща му беше забележителен човек. Когато заминах за Киото с Учителя Коизуми, се видяхме два-три пъти и дори пихме заедно саке. Но оттогава нещата очевидно са тръгнали надолу. Този младеж май си мисли, че щом е син на Кемпо, значи не може да му бъде отказан достъп тук. И затова продължава да настоява. Но от наша гледна точка няма никакъв смисъл да приемем предизвикателството му и да го изпратим оттук победен.