— Изглежда този Деншичиро е доста самоуверен. Ако иска толкова много да дойде, може би ще трябва аз да се заема с него.
— Не. Дори не си го помисляй. Обикновено синчетата на големи личности имат високо мнение за себе си. Нещо повече, те са свикнали да опитват и да извъртат нещата в своя полза. Ако се случи да го победиш, можеш да бъдеш сигурен, че той ще се опита да опетни името ни в Киото. Що се отнася до мен, това малко ме интересува. Но не бих искал да товаря Муненори и Хього с подобни глупости.
— Тогава какво да правим?
— Най-добре ще бъде да го изхитрим някак си. Да го накараме да повярва, че се отнасяме с него така, както подобава на един потомък на голям род. Може би не трябваше да изпращам мъж при тях. — Прехвърляйки погледа си върху Оцу, той продължи: — Мисля, че ще е по-добре жена да свърши работата. И може би Оцу е точно човекът, който ни трябва.
— Добре — съгласи се тя, — сега ли искате да отида?
— Не, за никъде не бързаме. Утре сутринта няма да е късно.
Секишусай набързо надраска няколко реда, каквито можеше да измисли един майстор на чайната церемония. Подаде писмото на Оцу заедно с един божур, подобен на оня, който беше подредил във вазата.
— Предай му това и кажи, че си отишла вместо мен, защото аз съм настинал. Нека видим какво ще ти отговори.
На следващата сутрин Оцу спусна пред лицето си дълъг воал. Макар че в Киото това вече не беше на мода дори сред елита, в провинциите жените от висшите и средни кръгове все още го ценяха.
В конюшнята, която се намираше в един от по-отдалечените краища на крепостта, тя помоли за кон. Пазачът, зает с почистването на помещенията, я попита:
— О, излизаш ли някъде?
— Да. Негово благородие ме изпраща с поръчка до Ватая.
— Да дойда с теб?
— Не, не е необходимо.
— Ще се оправиш ли сама?
— Разбира се, аз обичам конете. Тези, които яздех в Мимасака бяха диви. Или полудиви.
Докато яздеше, вятърът развяваше зад нея червеникавокафявия й воал. Яздеше добре. В едната си ръка носеше писмото и поувехналия божур, а с другата управляваше поводите. Фермерите и работниците по полето я поздравяваха. За краткото време, през което беше тук, тя се бе запознала с повечето местни хора. Секишусай поддържаше с тях много по-приятелски отношения, отколкото е прието между господар и селяни. Всички земеделци наоколо знаеха, че красива млада жена е дошла в крепостта, за да свири на флейта за техния господар. Добрите чувства и уважението, което всички изпитваха към Секишусай се бяха прехвърлили и върху Оцу. Тя пристигна във Ватая, слезе от коня си и го върза на едно дърво в градината.
— Добре дошла! — поздрави я Коша и се завтече да я посрещне. — Ще останеш ли през нощта?
— Не. Идвам от Крепостта с писмо за Йошиока Деншичиро. Не си е тръгнал, надявам се.
— Би ли изчакала за момент?
За краткото време, през което Коша я остави сама, Оцу предизвика леко раздвижване между пътниците, които шумно обуваха гамашите и сандалите си и нагласяха багажите върху гърбовете си.
— Коя е тази? — попита някой.
— При кой ли е дошла?
Красотата на Оцу — изящна елегантност, която рядко се среща из провинциите — накара тръгващите си гости да продължат да си шушукат и да й хвърлят пълни с нежност погледи, докато не се върна Коша и двете се изгубиха от погледите им.
Деншичиро и другарите му, гуляли до късно миналата нощ, току-що бяха станали. Когато разбраха, че е пристигнал куриер от крепостта, те предположиха, че сигурно е мъжът, който беше идвал предишния ден.
Влизането на Оцу с белия божур в ръка беше за тях приятна изненада.
— О, моля да ни извините за стаята! Каква бъркотия!
С лица, на които беше изписано унизително извинение, те поправиха кимоната си и коленичиха чинно и някак сковано.
— Моля, влезте, влезте!
— Изпраща ме господарят на Крепостта Коягю — простичко започна Оцу, поставяйки пред Деншичиро писмото и цветето. — Бихте ли бил така любезен да прочетете писмото веднага?
— Ъъ, ами да… Това ли е писмото? Добре, ще го прочета.
Той разгъна свитъка. Беше дълъг не повече от една стъпка. Написано с качествено мастило с лек аромат на чай, посланието гласеше:
Простете, че Ви изпращам почитанията си в писмо, вместо да дойда лично, но за нещастие съм леко настинал. Мисля, че един свеж бял божур ще ви достави повече удоволствие от течащият нос на един старец. Изпращам ви цвете по цвете с надеждата, че ще приемете извинението ми. Древното ми тяло вече е извън света на ежедневието. Рядко показвам навън лицето си.