Моля, усмихнете се с жалост на стария човек.
Деншичиро презрително изсумтя и нави писмото.
— Това ли е всичко? — попита той.
— Не, господарят каза още, че въпреки голямото си желание да изпие с вас чаша чай, той се въздържа да ви покани в дома си, защото там няма никой друг, освен бойци, които нищо не разбират от прелестите на чая. Откакто Муненори замина за Едо, господарят чувства, че чаят се сервира тъй недодялано, че това само ще докара усмивка на устните на хора като вас, идващи от имперската столица. Помоли ме да го извиня пред вас и да ви кажа, че се надява в бъдеще да му се отдаде по-удобен случай да се срещнете.
— Ха, ха! — възкликна Деншичиро и на лицето му се изписа подозрителна усмивка. — Ако съм Ви разбрал правилно, излиза, че Секишусай е останал с впечатлението, че ние изгаряме от желание да се насладим на удоволствията от чайната церемония. Право да Ви кажа, аз съм от семейство на самураи, където не разбират много-много от чай. Намерението ни беше да се осведомим лично за здравето на Секишусай и да се опитаме да го убедим да ни даде урок по бой със саби.
— Естествено, той прекрасно разбира това. Но прекарва старините си далеч от хората и така е придобил навика да изразява много от мислите си чрез чая.
Явно недоволен, Деншичиро отвърна:
— Е, май не ни е оставил друга възможност, освен да се откажем. Моля Ви, кажете му, че ако се случи да дойдем пак, бихме желали да го видим.
Той подаде на Оцу божура.
— Не ви ли харесва? Секишусай си помисли, че може да ви ободрява по време на пътя. Каза, че бихте могли да го закачите в някой ъгъл на паланкина си, или, в случай, че пътувате на кон, да го забодете на седлото.
— Според него това е един вид сувенир, така ли? — Деншичиро сведе поглед сякаш от обида. После кисело добави: — Това е смешно! Можете да му кажете, че ние в Киото си имаме божури!
Щом приемаше нещата така, Оцу си помисли, че няма смисъл да го насилва да приеме подаръка. С обещание да предаде съобщението му, тя се накани да тръгва толкова внимателно, сякаш сваляше бинт от кървяща рана. Поради лошото си настроение домакините й дори не забелязаха кога си е тръгнала.
Вече в коридора, Оцу тихичко се засмя, хвърли поглед върху лъскавия черен под, по който се стигаше до стаята на Мусаши и се обърна да си върви.
Коша излезе от стаята на Мусаши и се затича след нея.
— Тръгваш ли вече? — попита я.
— Да. Свърших си работата.
— Божичко, колко си бърза! — виждайки цветето в ръката на Оцу, тя попита: — Това божур ли е? Не знаех, че има и бели.
— Да. От градината на крепостта е. Ако ти харесва, можеш да го вземеш.
— О, да, много бих искала — каза Коша и протегна ръце.
След като се сбогува с Оцу, Коша се завтече към помещенията за прислугата, като показваше цветето на всеки срещнат. Тъй като никой не показа особен интерес, тя разочарована се върна в стаята на Мусаши.
Той седеше на прозореца, подпрял брадичката си с ръце. Гледаше по посока на крепостта и се беше отдал на мислите си за това как да успее, най-напред, да се срещне със Секишусай и второ, да го победи в бой.
— Обичаш ли цветята? — попита Коша влизайки в стаята.
— Цветя ли?
Тя му показа божура.
— Хмм. Красив е.
— Харесва ли ти?
— Да.
— Би трябвало да е божур. Бял божур.
— Така ли? Защо не го сложиш в онази ваза.
— Не знам как се подреждат цветя. Ти го сложи.
— Не, опитай сама. Най-добре е докато го подреждаш да не мислиш за това как ще изглежда.
— Добре, ще изтичам да донеса вода — каза тя, като взе вазата със себе си.
Погледът на Мусаши изведнъж попадна върху отрязаното стъбълце на цветето. Главата му се наклони напред в учудване, макар още да не можеше да определи точно какво бе привлякло вниманието му.
Докато Коша се върна, случайният му интерес се бе превърнал във внимателно изследване. Тя постави вазата в нишата и се опита да постави в нея цветето, но без особен успех.
— Стъблото е твърде дълго — каза Мусаши, — дай цветето, ще го скъся. После, когато го изправиш, ще изглежда естествено.
Коша взе божура и му го подаде. В следващия миг, преди да разбере какво става, тя го беше хвърлила, и стоеше, обляна в сълзи. Объркването дойде от това, че за части от секундата Мусаши беше извадил късата си сабя и беше надал мощен вик, разсичайки стъблото на две, както си беше в ръцете на момичето. В следващия миг сабята се озова обратно в ножницата си. На Коша и се стори, че свистенето на стоманата във въздуха и шумът от прибирането на сабята се чуха едновременно. Без да прави каквито и да е опити да успокои ужасеното момиче, Мусаши вдигна парчето стъбло, което беше отрязал току-що и започна да сравнява двата му края. Изглеждаше напълно отдаден на това. Накрая, забелязвайки колко разстроена е Коша, той й се извини и я потупа по главата.