Когато успя да я успокои някак си, и тя престана да плаче, Мусаши попита:
— Знаеш ли кой е откъснал това цвете?
— Не. Дадоха ми го.
— Кой ти го даде?
— Един човек от Крепостта.
— Някой от самураите ли?
— Не, една млада жена.
— Та значи казваш, че цветето е от крепостта?
— Да, така ми каза тя.
— Съжалявам, че те изплаших. Ще ми простиш ли, ако по-късно ти купя сладкиши? Във всеки случай цветето трябва да се подреди точно сега. Опитай се да го сложиш във вазата.
— Така добре ли е?
— Да, чудесно е.
Коша изведнъж беше харесала Мусаши, но блясъка на сабята му я изплаши до смърт. Тя излезе от стаята без никакво желание да се връща. И наистина не се появи при него, докато поради задълженията й в хана не стана абсолютно наложително.
Мусаши бе далеч по-очарован от дългото една педя парче стъбло, отколкото от цветето в нишата. Беше сигурен, че разрезът преди неговия не беше направен нито с ножица, нито с нож. Тъй като стъблата на божурите са жилави и еластични, подобен разрез можеше да бъде направен единствено със сабя. И само много точно премерено движение можеше да постигне такава чиста линия. Който и да го беше направил, очевидно не беше обикновен човек. Макар самият той преди малко да се бе опитал да повтори разреза със собствената си сабя, когато сравни двете части се убеди, че неговият удар далеч не можеше да се мери с предишния. Разликата беше като между статуетка на Буда, ваяна от майстор, и изработена от занаятчия със средни умения.
Запита се какво ли означава това.
— Ако обикновен самурай, работещ в градината на Крепостта, може да направи подобно нещо, значи уменията там са дори по-високи, отколкото предполагах.
Увереността му внезапно се изпари.
— Все още не съм готов.
Все пак постепенно се освободи от мрачните настроения.
— Във всеки случай хората от Крепостта са достойни противници. Ако загубя, ще мога да падна в краката им и с радост да приема загубата. Вече реших, че съм готов на всичко, дори на смърт.
Докато седеше и се опитваше да възвърне куража си, усети, че му става по-топло.
Но как да проникне вътре? Струваше му се невероятно Секишусай да се съгласи на двубой, дори и на вратата му да се появи ученик със специална препоръка. Ханджията му подхвърли нещо подобно. А след като Муненори и Хього не бяха в крепостта, нямаше на кой друг да отправи предизвикателството си, освен на самия Секишусай.
Той за пореден път се опита да измисли начин за проникване в крепостта. Погледът му отскочи към цветето в нишата и в него бавно започна да се оформя образа на някой, за който божурът подсъзнателно му напомняше. В мислите си той видя Оцу и лицето й успокои духа и отпусна нервите му.
Самата Оцу беше изминала доста от пътя за Крепостта, когато чу дрезгав вик зад себе си. Тя се обърна и видя едно дете, което изскочи измежду дърветата в подножието на една скала. То се бе насочило право към нея. Децата от околността бяха доста по-срамежливи, за да заговорят млада жена като нея. Така че, водена от чисто любопитство, тя спря коня си.
Джотаро беше гол. Косата му беше мокра, а дрехите си носеше под мишница, навити на топка. Без да се смущава от голотата си, той каза:
— Ти си жената с флейтата. Все още ли си тук?
След като разгледа коня с отвращение, той спря погледа си право върху Оцу.
— Това си ти! — възкликна тя, преди смутено да отвърне поглед. — Малчуганът, който плачеше на пътя Ямато.
— Плакал? Аз не съм плакал!
— Няма значение. Откога си тук?
— Пристигнах онзи ден.
— Сам ли си?
— Не, с моя учител.
— О, това е чудесно. Беше ми казал, че изучаваш изкуството на боя със саби, нали? Какво тогава правиш тук без дрехи?
— Не мислиш, че бих скочил в реката с дрехите, нали?
— В реката? Но водата сигурно е ледена. Хората наоколо сигурно биха умрели от смях, ако им кажеш, че си плувал по това време на годината.
— Не съм плувал. Къпех се. Учителят ми каза, че смърдя на пот, така че дойдох на реката да се изкъпя.
Оцу захихика.
— Къде сте отседнали?
— Във Ватая.
— Е, аз тъкмо идвам оттам.
— Жалко, че не дойде да ни посетиш. Защо не се върнеш с мен сега?
— Сега не мога. Трябва да изпълня една поръчка.
— Е, тогава довиждане! — каза той и се обърна да си върви.
— Джотаро, ела ми някой път на гости в Крепостта.
— Може ли наистина?
Едва изрекла тези думи, Оцу вече съжаляваше за тях. Но каза:
— Разбира се, само се постарай да не си в тоя вид.