— Щом е така, не искам да идвам. Не обичам места, където вдигат много шум за нищо.
Оцу се почувства по-леко. Когато конят й прекрачи прага на крепостта, на лицето й все още грееше усмивка. След като заведе коня в конюшнята, тя отиде да докладва на Секишусай.
Той се изсмя и каза:
— Та значи, казваш, били ядосани! Чудесно! Нека си се ядосват. Не им остава друго.
След малко той като че се сети за още нещо:
— Какво направи с божура?
Тя обясни, че е дала цветето на момичето от хана. Старецът кимна одобрително с глава и попита:
— Момчето на Йошиока видя ли божура отблизо, подържа ли го в ръка?
— Да, докато четеше писмото.
— Е, и?
— Просто ми го върна обратно.
— Дори не погледна стъблото?
— Доколкото забелязах — не.
— И не го огледа, не попита нещо за него?
— Не.
— Радвам се, че отказах да се срещна с него. Не би си струвало. Домът Йошиока си е отишъл със смъртта на стария Кемпо.
Точното определение на доджото в Крепостта Ягю беше „огромно“. Разположено в по-отдалечените части на крепостта, то беше строено втори път някъде по времето, когато Секишусай беше на четиридесет. Масивното дърво, използвано при реконструкцията, му придаваше внушителен вид. С годините дървото се беше излъскало. В него се пазеха спомените за непреклонни мъже, идвали да се обучават тук. Сградата беше достатъчно голяма, за да може по време на война да се превърне в казарми за самураите.
— Леко! Не с върха на сабята! Със сърцето, със сърцето! — Шода Кидзаемон, облечен като за тренировка, седеше на леко издигната платформа и сипеше гневни забележки върху двама биещи се ученици. — Направи го отново! Изобщо не си ме разбрал!
Мишена на ругатните му бяха двама самураи от Ягю, които, макар изтощени и облени в пот, продължаваха да се бият с настървение. Застанали в изходна позиция, с извадени в готовност оръжия, те отново полетяха един срещу друг като огън срещу огън.
— А-о-о-о!
— Я-а-а!
В Ягю на начинаещите не се позволяваше да използват дървени саби. Вместо това те се биеха с прътове, специално пригодени за стила Шинкаге. Представляваха дълги и тънки кожени калъфи, натъпкани с парчета бамбук. Всъщност това си беше пръчка от кожа, без дръжка или предпазител. Макар и по-безопасна от дървена сабя, тя можеше все пак да отреже нечие ухо или да превърне нос в цъфнала роза. По отношение на това в коя част на тялото да се атакува, ограничения нямаше. Беше позволено да се повали противника чрез хоризонтален удар през краката. Освен това нямаше правило, което да забранява да се удря паднал боец.
— Изправено! Дръж оръжието изправено! Не го изпускай! Също като последния път! — подканяше учениците си Кидзаемон.
Обичаят изискваше да не се позволява на някой да се откаже, преди да е паднал на земята. Особено строго беше отношението към начинаещите. Те никога не получаваха похвали, но и не ги обиждаха. Поради тази причина всеки самурай беше наясно, че да станеш ученик в дома Ягю съвсем не е проста работа. Обикновено новобранците не издържаха дълго. Мъжете, които в момента служеха в Крепостта, бяха подбирани с изключително внимание. Дори най-обикновеният войник и конярите бяха показали известни умения със сабята. Излишно е да се споменава, че Шода Кидзаемон перфектно владееше сабята. Усвоил още като малък стила Шинкаге, под ръководството на самия Секишусай бе започнал да изучава тайните на училището Ягю. Към всичко това бе добавил собствена техника и сега с гордост говореше за „Истински стил Шода“.
Учителят по езда в Ягю, Кимура Сукекуро, също беше посветен. Такъв беше и Мурата Йодзо, който, макар и нает за пазач на склада, беше считан за достоен партньор на Хього. Дебучи Магобей, друг относително дребен служител, изучаваше сабята от дете и наистина добре си служеше с нея. Господарят на Ечидзен се беше опитвал да убеди Дебучи да служи при него. А родът Токугава в Кии полагаше всички усилия да прилъже Мурата. Но и двамата бяха избрали да останат при Ягю, макар там да се ползваха от доста по-малко материални облаги. Домът Ягю, достигнал до върха на своята слава, се беше превърнал в непресъхващ източник на велики майстори на сабята. Нещо повече, самураите на служба при Ягю се превръщаха в знаменитости едва след като имаха възможност да докажат качествата си в безмилостна битка.
— Хей, ти там! — извика Кидзаемон на минаващият отвън пазач. Беше изненадан да види зад него Джотаро.
— Здравейте! — провикна се Джотаро с възможно най-приятелски глас.
— Какво правиш тук? — строго попита Кидзаемон.
— Човекът на вратата ме пусна — отговори напълно сериозно Джотаро.
— О, така ли? — А към пазача додаде: — Защо си го довел?