— Ами той каза, че иска да Ви види.
— Да не би да искаш да кажеш, че си пуснал това момче вътре само защото ти е казал, че иска да ме види?… Ей, момче!
— Да, господине!
— Тук не е детска градина. Изчезвай!
— Но аз не съм дошъл за игра! Нося писмо от моя учител.
— Не беше ли той някой от онези скитащи самураи?
— Моля ви, погледнете писмото.
— Няма смисъл.
— Защо, да не би да не знаете да четете?
Кидзаемон изсумтя.
— Ами щом можете да четете, прочетете го.
— Голям дявол си. Причината, поради която не искам да прочета писмото е, че знам какво пише вътре.
— Дори и така да е, не е ли по-любезно да го прочетете?
— Тук всекидневно се изсипват стотици ученици. Ако отделям от времето си да бъда любезен с всеки от тях, ще трябва да правя само това. Не знам защо, но май наистина ми е жал за теб, така че ще ти кажа какво съдържа писмото. Искаш ли? И така, там пише, че пишещият би желал да посети нашето великолепно доджо. Че много му се иска да се сгрее, поне за миг, под сянката на най-великия майстор в околията. И че моли, в името на бъдещите поколения, които ще тръгнат по Пътя на меча, да бъде възнаграден с един урок. Мисля, че е горе-долу нещо такова.
Джотаро ококори очи:
— Това ли пише?
— Да, така че няма смисъл да го чета, не мислиш ли? И все пак, за да не кажеш, че в Коягю се отнасяме непочтително с гостите си — той си пое дъх и продължи сякаш рецитираше добре заучена и безброй пъти повтаряна реч, — помоли пазача да ти обясни какъв с редът. Когато ни посещават ученици, те трябва да влязат през главния вход, да продължат до междинната врата, вдясно от която има една сграда, наречена Шининдо. Може да се познае по дървената табелка, която виси отпред. Ако успеят да се доберат до съответния служител там, те могат да отдъхнат, и дори има къде да пренощуват за нощ-две. На тръгване им се дават малко пари за из път. Така че това, което трябва да направиш, е да занесеш писмото в Шининдо и да го оставиш на човека, който отговаря за тия работи. Разбра ли?
— Не! — каза Джотаро. Той поклати глава и леко повдигна дясното си рамо. — Чуйте, господине!
— Моля?
— Защо просто не хвърлите един поглед на писмото? Може пък в него да пише нещо съвсем различно от това, което си мислите. Какво ще стане тогава? Ще ми позволите ли да ви отрежа главата?
— Почакай малко! — Кидзаемон се засмя. — Не, няма да можеш да ми отрежеш главата.
— Е, ами тогава хвърлете един поглед на това писмо.
— Я ела насам.
— Защо? — Джотаро бе обзет от натрапчивото чувство, че е прекалил.
— Оценявам усилията ти да предадеш на всяка цена съобщението на своя учител. Ще го прочета.
— А защо не? Вие сте най-висшият служител в крепостта, нали?
— Ти наистина добре си служиш с езика си. Да се надяваме, че когато пораснеш, ще бъде същото и със сабята.
Той разчупи печата и мълчаливо зачете писмото на Мусаши. С всеки следващ ред лицето му ставаше все по-сериозно. Когато го изчете, попита Джотаро:
— Донесе ли нещо друго освен писмото?
— О, щях да забравя! Трябваше да Ви предам и това.
Джотаро бързо извади стъблото на божура от кимоното си.
Кидзаемон мълчаливо разгледа двата му края. Беше объркан. Не можеше изцяло да разбере писмото.
В него Мусаши разказваше как прислужницата на хана му донесла цвете, което, по думите й, било от крепостта. След като разгледал внимателно стъблото, той установил, че ръката, която го отрязала, не е на „обикновен човек“. По-нататък продължаваше така:
След като поставих цветето във ваза, почувствах около него някакъв странен дух. Реших, че трябва да разбера кой го е отрязал. Въпросът ми може би е банален, но ако нямате нищо против да ми кажете кой от вашите хора го е направил, бих ви помолил да изпратите отговор по момчето, което ви донесе моето писмо.
Това беше всичко. Нито намек за това, че пишещият е шугийоша, никаква молба за двубой.
— Какво странно писмо — помисли си Кидзаемон.
Отново разгледа стъблото на божура. Отново се вгледа внимателно в двата му края. Не беше способен да отсъди дали има разлика между тях.
— Мурата! — извика той. — Ела да ти покажа нещо. Намираш ли някаква разлика между откосите в двата края на това стъбло? Намираш ли, че някой от тях е по-прецизен?
Мурата Йодзо огледа стъблото от всички страни, но трябваше да признае, че не намира никаква разлика.
— Да го покажем на Кимура.
Те се отправиха към една стая в задната част на сградата и поставиха загадката на своя приятел, който беше също толкова озадачен. Дебучи, който се случи в стаята, каза:
— Това е едно от цветята, които старият господар сам отряза онзи ден. Шода, ти не беше ли с него?