— Не, видях го да подрежда едно цвете, но не съм бил когато го е откъсвал.
— Все едно. Това е едно от двете цветя, които той избра. Едното постави във ваза в стаята си, а другото даде на Оцу да го занесе заедно с писмо на Йошиока Деншичиро.
— Да, спомням си това — каза Кидзаемон, връщайки се отново на писмото на Мусаши. Изведнъж вдигна объркан поглед към другите и каза:
— Писмото е подписано „Шимен Мусаши“. Мислите ли, че това е същият Миямото Мусаши, който помогнал на монасите от Ходзоин да изтрепят оная паплач при Ханя? Сигурно е той!
Дебучи и Мурата оглеждаха писмото от всички страни и го препрочитаха.
— Почеркът има свой облик — каза Дебучи.
— Да — промърмори Мурата, — явно е някой необикновен човек.
— Ако това, което пише е вярно — каза Кидзаемон, — и той наистина е познал, че това стъбло е отрязано от майстор, то той сигурно знае неща, които ние не знаем. Старият Учител го е отрязал с ръцете си. И това явно е видимо за някой, чиито очи наистина виждат.
Дебучи додаде:
— Хмм. Бих искал да се срещна с него… Можем да проверим що за човек е, а тъкмо и ще ни разкаже какво точно се е случило на полето Ханя.
Но преди да довърши, той попита Кимура за неговото мнение. Кимура подчерта, че тъй като вече не приемат никакви шугийоша в Крепостта, не могат да го приемат като гост в залата за учение. Но нямаха причина да не го поканят на вечеря и саке в Шининдо. Перуниките вече бяха цъфнали там, отбеляза той, а дивите азалии бяха на път. Биха могли да си организират малко увеселение и да поговорят за майсторлъка на сабята и други подобни неща. По всяка вероятност Мусаши няма да откаже. А старият господар не би имал нищо напротив, ако разбере за тази среща.
Кидзаемон се плесна по коляното и възкликна:
— Чудесна идея!
— Ние също ще се позабавляваме — прибави Мурата. — Нека веднага му изпратим отговор.
Докато той измисляше отговора, Кидзаемон каза:
— Момчето чака отвън. Поканете го да влезе.
Минути по-рано, Джотаро взе да проявява нетърпение и да недоволства:
— Какво се бавят толкова.
Точно тогава едно голямо черно куче улови миризмата му и дойде да го подуши. Джотаро се зарадва, че си е намерил нов приятел и започна да му говори и да го дърпа за ушите.
— Хайде да си поиграем — предложи той, после прегърна кучето, след което го блъсна настрани. На кучето явно му хареса, така че Джотаро повтори процедурата още няколко пъти.
После го стисна за муцуната и извика:
— А сега лай!
Това ядоса кучето. Освободи се от хватката на момчето, захапа полите на кимоното му и ги задърпа упорито. Този път Джотаро се ядоса:
— Не знаеш ли кой съм аз? Престани веднага! — развика се той.
Извади дървената си сабя и я размаха заплашително над главата си. Кучето, вече съвсем на сериозно, започна да лае силно, за да привлече вниманието на пазачите. Джотаро изруга и стовари сабята си върху главата му. Чу се звук като да беше ударил камък. Кучето се нахвърли върху гърба на момчето и, захапвайки обито му, го повали на земята. Преди да успее да се изправи, кучето отново го връхлетя, а в това време Джотаро обезумял се опитваше да предпази лицето си с ръце.
Опита се да избяга, но кучето го следваше по петите и лаят му отекваше в планините. Между пръстите, закриващи лицето, започна да се процежда кръв. Скоро болезненият вой на Джотаро заглуши кучешкия лай.
Отмъщението на Джотаро
Когато се завърна в хана, Джотаро седна до Мусаши и със самодоволен вид му съобщи, че е изпълнил успешно мисията си. По лицето му се виждаха няколко драскотини, а носът му приличаше на презрял домат. Несъмнено го болеше, но тъй като не спомена и дума за обяснение, Мусаши не зададе никакви въпроси.
— Ето отговора — каза момчето и подаде на Мусаши писмото от Шода Кидзаемон, като накратко описа срещата си със самураите. Не спомена и дума за кучето. Докато говореше, от раните му отново потече кръв. — Това ли е всичко — попита, след като свърши разказа си.
— Да, това е. Благодаря ти.
Докато Мусаши отваряше писмото, Джотаро закри с ръце лицето си и бързо излезе от стаята. Коша изтича след него и заразглежда разтревожено драскотините.
— Какво се случи? — попита тя.
— Нападна ме куче.
— Чие куче?
— Едно куче в крепостта.
— О, сигурно е бил големият черен Кишу? Той е зъл. Сигурна съм, че макар да си толкова силен, не би могъл да се справиш с него. Та той е разкъсал толкова зверове!
Макар да не бяха в цветущи отношения, Коша го заведе до поточето зад хана и го накара да си измие лицето. После донесе някакви мазила, с които го намаза. По изключение Джотаро се държа любезно. Когато привърши, той се поклони и я засипа с куп благодарности.