Щом стигна до Харима, малкият беглец не губи време и отиде право при майка си. Тогава тя го заведе в залесената част зад местния храм, така че да не ги видят и там, с очи, пълни със сълзи, го прегърна силно и се опита да му обясни, защо трябва да се върне при баща си. Такедзо никога не забрави тази сцена; всяка една подробност от нея щеше да остане запечатана в съзнанието му, докато е жив.
Естествено, веднага щом научи за изчезването на сина си, Мунисай, какъвто си беше самурай, изпрати хора да го намерят и върнат. Беше ясно, къде е отишло детето. Върнаха Такедзо в Миямото като наръч дърва — завързан за гърба на неоседлан кон. Вместо поздрав, Мунисай го нарече нагло копеле и в граничеща с пристъп ярост го шиба с пръчка дотогава, докогато сам се измори. По-ясно от всичко останало Такедзо запомни злобата, с която баща му изрече заплахата:
— Ако още веднъж отидеш при майка ти, ще се откажа от теб.
Не много дълго след тази случка Такедзо научи, че майка му се е разболяла и умряла. Като следствие от тази смърт той се превърна от тихо, меланхолично дете в селския пройдоха. Дори и Мунисай най-накрая се уплаши. Когато отиде с пръчка при момчето, то го посрещна с дървена сопа. Единственият, който се осмеляваше да му излезе насреща, беше Матахачи, също син на самурай; всички останали деца се подчиняваха на заповедите на Такедзо. По времето, когато стана на дванадесет-тринадесет години, той беше висок почти колкото възрастен мъж.
Една година някакъв странстващ майстор на сабята на име Арима Кихеи издигна обшито със злато знаме и предложи да посрещне съперници от селото. Такедзо го уби без ни най-малко усилие и така си спечели похвала за храбростта от съселяните си. Високото им мнение за него обаче беше съвсем краткотрайно, тъй като колкото повече растеше, толкова по-необуздан и груб ставаше. Мнозина го мислеха за жесток и скоро, където и да се появеше, хората се държаха на разстояние от него. Отношението му към тях започна да отразява тяхната студенина.
Когато баща му, суров и безмилостен както винаги, най-сетне умря, жестокостта на Такедзо нарасна дори още повече. Ако не беше неговата по-голяма сестра Огин, Такедзо сигурно щеше да се замеси в нещо вече наистина сериозно, заради което разгневена тълпа да го изгони от селото. За щастие той обичаше сестра си и безсилен пред сълзите й, обикновено правеше това, което тя каже.
Отиването на война с Матахачи беше повратната точка за Такедзо. То посочи, че по някакъв начин той иска да заеме мястото си в обществото редом с другите мъже. Разгромът при Секигахара внезапно скърши тези надежди и момчето отново бе погълнато от тъмната действителност, от която мислеше, че е избягало. И въпреки това, Такедзо беше младеж, благословен с онова блажено безгрижие, което се ражда само по време на война. Докато спеше, лицето му ставаше кротко като на пеленаче, съвършено необезпокоявано от мисли за утрото. Той имаше свои блянове, наяве или насън, но бе понесъл съвсем немного действителни разочарования. Започнал с толкова малко, имаше още по-малко да губи и макар че в известен смисъл приличаше на дърво без корен, беше и свободен от всичко, което да го сдържа.
Като дишаше тежко и равномерно, стиснал здраво дървената си сабя, в този момент Такедзо може и да сънуваше — лека усмивка играеше по устните му, докато видения на нежната му сестра и на мирния му роден край като планински водопад се сипеха пред неговите затворени, покрити с гъсти мигли очи. Око, с лампа в ръка, се вмъкна в стаята му.
— Какво спокойно лице — зачуди се тя тихо, после посегна и леко докосна с пръсти устните му.
Изгаси лампата и легна до него. Извивайки се като котка, тя се приближаваше все повече и повече до тялото му. Избеленото й лице и шарената й нощница — наистина твърде младежки за нея — останаха скрити в тъмнината. Единственият шум, който се чуваше, беше този от росата, капеща по перваза на прозореца.