— Престани да си клатиш главата нагоре-надолу. В крайна сметка ти си мъж, и това е смешно.
— Но това, което направи за мен, наистина ме трогна.
— Макар че се караме непрекъснато, аз те харесвам — призна му тя.
— Аз също те харесвам.
— Наистина ли?
Онези части от лицето на Джотаро, които се показваха измежду намазаните рани, пламнаха. Бузите на Коша също поруменяха. Наоколо нямаше никой. Между розовите цветове на цъфналите праскови надничаше слънцето.
— Твоят Учител май се кани да тръгва скоро, нали? — попита тя със сянка на разочарование в гласа.
— Ще поостанем още малко — окуражително отвърна той.
— Бих желала да се задържите година-две.
Двамата влязоха в склада за фураж и се излегнаха по гръб в сеното. Ръцете им се докоснаха. През тялото на Джотаро премина топла вълна. Без предупреждение той дръпна ръката на Коша към себе си и я захапа.
— Ох!
— Заболя ли те? Извинявай.
— Няма нищо. Ухапи ме пак.
— Нямаш нищо напротив?
— Не, не, ухапи ме! Ухапи ме по-силно!
Джотаро се вкопчи в ръката на Коша и като кученце заръфа пръстите й. Над главите им се посипа слама. Скоро те паднаха в прегръдките си, ей така, заради самото прегръщане. Точно тогава се появи бащата на момичето, който обикаляше да я търси. Ужасен от видяното, той застина на прага, а лицето му придоби строгото изражение на конфуциански мъдрец.
— Ах, безумци такива! Какво правите тук? Та вие и двамата сте още деца!
Той ги извлече навън за яките и Коша получи няколко подобаващи плесници отзад.
През останалата част на деня Мусаши почти не продума. Той седеше замислен, със скръстени пред себе си ръце.
Посред нощ Джотаро се събуди и тайничко погледна Учителя си. Мусаши лежеше с широко отворени очи и, изпаднал в дълбока концентрация, гледаше в тавана.
На следващия ден продължаваше да е все така затворен в себе си. Джотаро се изплаши да не би учителят му да е чул за играта с Коша в плевнята. Както и да е, никой не отвори дума за това. Късно следобед Мусаши изпрати момчето да поиска сметката и започна да се приготвя за тръгване. На въпроса на появилия се прислужник дали ще желае вечеря, той отговори отрицателно.
Коша, лениво отпусната в ъгъла, го попита:
— Няма ли да се върнете да спите тук нощес?
— Не. Благодаря ти, Коша, че толкова добре се грижеше за нас. Мисля, че ти създадохме доста проблеми. Довиждане.
— Пазете се — каза тя. Беше закрила лицето си с ръце, за да скрие сълзите си.
Ханджията и прислужниците се бяха подредили на вратата, за да ги изпратят. Това, че тръгваха по залез-слънце, им се стори доста странно. След няколко крачки Мусаши се огледа за Джотаро.
Като не го видя, той се обърна назад към хана, където момчето се сбогуваше с Коша под един навес. Когато видяха Мусаши да се приближава, те бързо се разделиха.
— Довиждане — каза Коша.
— До скоро — извика Джотаро и изтича към Мусаши.
Макар да го беше страх от Мусаши, момчето не се сдържа да хвърля по някой скрит поглед назад.
В долината започнаха да проблясват светлини. Мусаши, без да промълви нито дума и без да се обърне, вървеше право напред. Джотаро мрачно се влачеше след него.
След известно време Мусаши попита:
— Не сме ли близо вече?
— До къде?
— До главната порта на крепостта Коягю.
— В Крепостта ли отиваме?
— Да.
— Там ли ще останем през нощта?
— Нямам представа. Зависи как ще се развият събитията.
— Ето я. Това е портата.
Мусаши се спря и застана пред нея със събрани крака. Над обраслите с мъх крепостни стени се чуваше лекия шепот на дърветата. Една единствено светлинка се прокрадваше от квадратен прозорец.
Мусаши извика и пред него се появи пазач. Давайки му писмото от Шода Кидзаемон, той каза:
— Името ми е Миямото Мусаши. Идвам по покана на Шода. Бихте ли му казали, моля, че съм пристигнал.
Пазачът беше предупреден:
— Очакват ви — каза му и с жест подкани Мусаши да го последва.
Освен всичко останало, за което се използваше Шининдо, това беше и място, където младежите от Крепостта изучаваха конфуцианството. Беше и библиотеката на имението. Стаите по коридора в задната част бяха обзаведени до една с етажерки за книги. И въпреки че славата на дома Ягю се дължеше на бойните успехи, Мусаши се убеди, че тук отдават голямо внимание и на учението. Всичко, свързано с крепостта, сякаш беше потопено в историята.
И всичко изглеждаше добре поддържано, ако се съдеше колко чист беше пътя от портата до Шининдо, по любезното отношение на пазача и по сдържаната, ненатрапчива светлина, която обливаше централната кула на Крепостта.