Понякога, когато влиза за първи път някъде, човек изпитва чувството, че вече познава мястото и неговите обитатели. Мусаши почувства нещо подобно, докато сядаше на дървения под в просторната стая, където го въведе пазачът. След като му предложи твърда обла възглавница, напълнена с преплетена слама, която Мусаши прие с благодарности, пазачът го остави сам. По пътя оставиха Джотаро в чакалнята за посетители.
Няколко минути по-късно пазачът се върна и съобщи, че домакинът скоро ще се появи.
Мусаши приплъзна възглавницата в единия ъгъл и се облегна назад. Под приглушената светлина на лампа той видя дървени рамки от цъфтящи пълзящи растения с бели и светлолилави цветове. Във въздуха се усещаше сладникавата им миризма. Изненада го крякането на жаба — първото, което чуваше за тази година.
В градината клокочеше вода. Поточето очевидно течеше под сградата, защото след като седна установи, че шумът на течаща вода идва някъде отдолу. Наистина само преди миг му се струваше, че звукът идва откъм стените, тавана, та дори и от лампата. Почувства се спокоен и отпуснат. Въпреки това дълбоко в него все още кипеше неунищожимото чувство на тревога. То беше породено от неутолимия му боен дух, който изпълваше всяка фибра на тялото му дори в подобна атмосфера на абсолютно спокойствие. От възглавницата си в ъгъла, той любопитно разглеждаше заобикалящите го предмети.
— Кой е Ягю? — предизвикателно помисли той. — Боец, както и аз. В това отношение сме равни. Но тази вечер аз ще го изпреваря с едни гърди, ще го оставя след себе си.
— Съжаляваме, че те накарахме да чакаш.
Беше Шода Кидзаемон, придружен от Кимура, Дебучи и Мурата.
— Добре дошъл в Коягю — топло го приветства Кидзаемон. След като останалите трима се представиха, прислужници донесоха подноси със саке и закуски. Сакето беше гъсто, подобно на сироп, местно производство. Сервираха го в широки старовремски чаши.
— Така е в областта — каза Кидзаемон, — не можем да ти предложим много, но моля, чувствай се като у дома си.
Останалите също бяха много сърдечни и го подканяха да се чувства удобно, да забрави официалностите.
По тяхно настояване Мусаши прие малко саке, макар че не го обичаше особено. Не толкова, защото не го харесваше, колкото защото беше твърде млад, за да оцени тънкия му вкус. Тазвечерното саке беше доста приятно, но много бързо го удари в главата.
— Изглежда знаеш как да пиеш — каза Кимура Сукекуро и му предложи още една чаша. — Между другото, научих, че божурът, от който се интересуваш, е бил отрязан от ръката на самия господар на крепостта.
Мусаши се плесна по коляното.
— Така си и знаех! — възкликна той. — Беше великолепно!
Кимура се наведе към него.
— Много ми се ще да узная как разбра, че разрезът в това крехко, нежно стъбло е бил направен от истински майстор на сабята. Всички бяхме силно впечатлени от това твое умение.
Като се колебаеше, понеже още не можеше да се каже накъде отива разговора, Мусаши, за да спечели време, отвърна:
— Бяхте впечатлени? Наистина ли?
— Да, съвсем честно! — почти едновременно отвърнаха Кидзаемон, Дебучи и Мурата.
— Самите ние не успяхме да забележим нищо по-особено в цветето — каза Кидзаемон. — Стигнахме до заключението, че е нужно да си гений, за да разбереш друг гений. Смятаме, че ще е от изключителна полза за бъдещото ни развитие, ако ни поговориш малко за това.
След още една глътка саке, Мусаши каза:
— О, не беше нищо особено, просто сполучливо предположение.
— Хайде, недей да скромничиш.
— Не скромнича. Това беше някакво вътрешно усещане, което се породи при вида на отрязаното стъбло.
— Какво по-точно усещане?
Както правеха с всеки външен човек, четиримата старши ученици на Къщата Ягю се опитваха да анализират човешките качества на Мусаши, като наред с това го проверяваха. Вече бяха забелязали физическите му качества, харесаха осанката и изражението на очите му. Но начинът, по който държеше чашата и пръчиците за хранене, издаваха провинциалния му произход и ги караше да се държат покровителствено с него. След само три-четири чаши саке, лицето на Мусаши доби медночервен оттенък. Той объркан докосна на няколко пъти челото и бузите си. Момчешкото в този му жест ги накара да се засмеят.
— Това твое усещане — продължи мисълта си Кидзаемон, — не можеш ли да ни кажеш още нещо за него? Както знаеш, Шининдо е строена специално за господаря на Изе, Коизуми, за да отсяда тук при визитите си в крепостта. Това е важна сграда в историята на боя със саби. И е точно мястото, където бихме желали да изслушаме една лекция от теб тази вечер.