— Това е кучето на негово благородие — мрачно каза някой.
Един самурай се приближи до Джотаро и закрещя:
— Ах, ти, малко копеле! Какво си направил? Ти ли уби кучето?
Мъжът ожесточено посегна да удари момчето, но Джотаро успя да избегна плесницата му.
С треперещи рамене, той извика:
— Да, аз го убих!
— Признаваш ли си?
— Имах причина!
— Ха!
— Това беше отмъщение.
— Моля?
След този отговор настъпи общо вълнение. Тълпата настръхна. Кишу беше любимецът на господаря Муненори. Господарят Йоринори лично беше дал кучето на Муненори, който го отгледа сам. Убийството вероятно щеше да бъде внимателно проучено. А съдбата на двамата самураи, на които се плащаше, за да гледат добре кучето, беше неясна.
Мъжът, приближил се до Джотаро, беше един от тези двама.
— Млъквай! — изкрещя той и замахна към главата му. Този път Джотаро не реагира навреме. Юмрукът се стовари върху ухото му.
Джотаро опипа с ръка удареното място:
— Какво правиш!? — извика той.
— Ти уби кучето на господаря. Не възразяваш, ако те пребия до смърт, нали? По същия начин. Защото точно това възнамерявам да направя.
— Аз само исках да му отмъстя. Защо трябва да ме наказвате за това? Всеки разумен човек знае, че не е справедливо!
Според Джотаро излизаше, че той просто е защитавал честта си. И беше рискувал живота си затова. Той знаеше, че видима рана е голям позор за един самурай. За да възвърне достойнството си, не му оставаше друг избор, освен да убие кучето. Наистина, по всичко личеше, че се бе надявал да го похвалят за жестоката му постъпка. Той стоеше изправен, решен да не се предава.
— Затвори безсрамната си уста! — изкрещя му пазачът. — Не ме интересува, че си още дете. Достатъчно голям си, за да знаеш разликата между едно куче и едно човешко същество. Помисли си само що за хрумване! Да търсиш отмъщение от животно!
Той сграбчи Джотаро за яката, подири с поглед одобрението на тълпата и обяви, че негово задължение е да накаже убиеца на кучето. Тълпата показа съгласието с мълчаливо кимване. Четиримата мъже, които доскоро бяха забавлявали Мусаши, изглеждаха объркани, но не вземаха отношение.
— Лай, момче! Лай като куче! — извика пазачът. Раздруса Джотаро за яката и с помътнял поглед го запрати на земята. Намери дъбова пръчка и я вдигна над главата си, готов да нанесе удар.
— Ти уби кучето, малко копеле! Сега е твой ред! Стани, за да те убия! Лай! Ухапи ме!
Със здраво стиснати зъби Джотаро се изправи и застана, здраво стиснал дървената си сабя. От лицето му не беше изчезнало онова излъчване на горски дух, но изражението на лицето му не беше в никакъв случай детско. Воят, изтръгнал се от устата му, отекна зловещо в мрака.
Когато един възрастен се ядоса, той обикновено скоро забравя яда си. Но когато омразата на едно дете се разгори, дори родната му майка не би могла да го усмири.
— Убий ме! — закрещя той. — Хайде, убий ме!
— Умри, тогава! — ядно отвърна пазача. Той замахна.
Ако ударът беше стигнал до момчето, би го убил. Но не стигна. Остър звук отекна в ушите на стоящите наоколо. Дървената сабя на момчето отхвръкна във въздуха. Без да мисли, той беше парирал удара.
Останал без оръжие, той бясно се нахвърли срещу врага си и захапа обито му. Борейки се за живота си, той разкъса с нокти слабините на пазача, докато оня правеше безуспешни опити да го удари с пръчката си.
Мусаши остана настрана със скръстени пред гърдите ръце и безизразно лице. Но изведнъж на сцената се появи още една дъбова пръчка. Вторият мъж се канеше да нападне Джотаро в гръб. Беше време Мусаши да се включи. Той отпусна ръцете си и за миг си проправи път през стената от хора.
— Глупак! — изкрещя той на новодошлия.
Една дъбова пръчка и два крака полетяха във въздуха и се приземиха край един пън на около четири крачки от мястото на боя.
Мусаши извика:
— Твой ред е, дяволче такова! — той с две ръце хвана Джотаро за обито му, издигна го над главата си и го задържа там. Обръщайки се към пазача, който си поемаше дъх, той каза:
— Наблюдавам ви от самото начало. Мисля, че не си на прав път. Това момче е мой слуга. И ако имаш възражения срещу него, ще трябва да ги предявиш и срещу мен.
Пазачът отвърна със злоба: