— Добре, така и ще направя! Ще се заемем и с двама ви!
— Чудесно, ние сме готови! Сега, ето го момчето!
Той хвърли Джотаро към него. Ужасената тълпа ахна и отстъпи назад. Тоя луд ли е? Къде се е чуло и видяло да се използва едно човешко същество като оръжие срещу друго.
Пазачът в недоумение проследи полета на Джотаро, който завърши върху собствените му гърди. Мъжът падна назад, сякаш подпората, която го бе държала изправен, внезапно се беше срутила. Трудно можеше да се каже дали удари главата си в камък, или пък ребрата му се спукаха. Нададе вой и започна да повръща кръв. Джотаро отскочи от гърдите му, прехвърли се през глава и като топка се изтърколи на двайсет-трийсет стъпки встрани.
— Видя ли това? — извика някой.
— Кой е този побъркан ронин?
Скандалът вече не засягаше само пазача на кучето. Другите самураи също започнаха да ругаят Мусаши. Повечето не бяха наясно, че той е гост на крепостта, и някои дори предложиха да свършат с него тук и веднага.
— А сега ме чуйте всички! — каза Мусаши.
Внимателно наблюдаваха как той вдигна дървената сабя на Джотаро и застана пред тях смразяващо намръщен.
— Престъплението на детето е престъпление на неговия учител. И двамата сме готови да си платим. Но нека по-напред ви кажа това: нямаме намерение да се оставим да ни убиете като кучета. Готови сме да се бием с вас.
Вместо да се признае за виновен и да понесе наказанието си, той ги предизвикваше! Ако при това положение Мусаши се беше извинил от името на Джотаро, ако го беше защитил, ако беше направил дори най-малък опит да уталожи напрежението сред самураите от Ягю, целият случай щеше да приключи мирно и тихо. Но при подобно държание това беше изключено. Той сякаш се опитваше да създаде още по-голяма бъркотия.
Шода, Кимура, Дебучи и Мурата отново смръщиха лица. Чудеха се що за чешит са поканили в Крепостта. Възмутени от липсата на чувство за мярка у него, те го наблюдаваха внимателно.
Тълпата беше нетърпелива. Предизвикателството на Мусаши само наля масло в огъня.
— Чуйте го само! Що за разбойник!
— Той е шпионин! Вържете го!
— Не, да го обезглавим!
— Да не го оставяме да се измъкне!
За момент изглеждаше, сякаш Мусаши и Джотаро, който отново беше застанал до него, ще бъдат погълнати от морето от саби. Но след миг над тълпата се извиси нечий властен глас:
— Спрете!
Беше Кидзаемон, който, заедно с Дебучи и Мурата се опитваше да овладее положението.
— Този човек явно предварително е обмислил всичко! — каза Кидзаемон. — Ако се оставите да ви примами и бъдете убити или ранени, ще трябва да отговаряме пред негово благородие. Кучето беше важно, наистина, но не толкова, колкото един човешки живот. Ние четиримата ще поемем цялата отговорност. Каквото и да направим, вие нямате вина. А сега се успокойте и се прибирайте да спите.
Тълпата се разпръсна с известно недоволство, оставяйки нещата в ръцете на четиримата, които бяха забавлявали Мусаши в Шининдо. Те вече не бяха домакини и гост, а престъпник и съдии.
— Мусаши — каза Кидзаемон, — съжалявам, но планът ти се провали. Предполагам, че някой те е пратил да шпионираш в крепостта или просто да създаваш неприятности. Но, страхувам се, няма да стане.
Те стесниха кръга около Мусаши. На него му беше пределно ясно, че и четиримата владеят до съвършенство сабята. Той остана спокоен, с ръка върху рамото на Джотаро. Така заобиколен, не би могъл да избяга, дори ако имаше крила.
— Мусаши — обади се Дебучи, хванал дръжката на сабята си, — ти се провали. Най-достойното нещо, което можеш да направиш, е да се самоубиеш. Може и да си нехранимайко, но като проникна в крепостта сам, единствено с това момче като помощник, ти показа доста смелост. Прекарахме една приятна вечер заедно. Сега ще те почакаме, докато се приготвиш за харакири. Когато го направиш, ще докажеш, че си истински самурай!
Това би било идеалното разрешение. Те не се бяха допитали до Секишусай, и ако Мусаши умреше, цялата работа щеше да се зарови в земята заедно с тялото му.
Но Мусаши имаше други намерения:
— Мислите, че трябва да се самоубия? Това е нелепо! Нямам намерение да умирам, поне засега.
Раменете му се затресоха от смях.
— Е, добре — каза Дебучи. Говореше със спокоен глас, но смисълът на това, което казваше, беше твърде ясен. — Опитахме се да се държим с теб както подобава, а ти се възползва от нашето благоразположение…
Кимура се намеси:
— Няма смисъл да говорим повече!
Той застана зад Мусаши и го бутна:
— Хайде тръгвай! — заповяда му.
— Накъде?
— Към килиите!
Мусаши кимна и тръгна, но в съвсем друга посока — право към вратата на крепостната кула.