Кимура държеше меча си малко по-ниско от нивото на гърдите. Беше неподвижен. Мусаши също не помръдваше. Стоеше с ръка стиснала дръжката на сабята, издадено напред дясно рамо и повдигнат лакът. Очите му представляваха два бели, гладки камъка застинали върху мрачното лице.
До едно време те изпробваха нервите си. Но още преди който и да е от тях да помръдне, тъмнината около Кимура сякаш се заклати, настъпи някаква промяна. Скоро стана ясно, че дишането му се учестява все повече и повече, че е по-напрегнат от Мусаши.
Дебучи изпусна едва доловим нисък стон. Той разбра, че това сравнително невинно в началото приключение беше на път да се превърне в истинска катастрофа. Беше сигурен, че Кидзаемон и Мурата са на същото мнение. Това нямаше да свърши лесно. Изходът от боя между Мусаши и Кимура беше решен, освен ако не се случеше нещо изключително. При цялата си неохота да направят нещо, което би могло да се изтълкува като малодушие, другите трима мъже се видяха принудени да действат, за да предотвратят най-лошото. Най-доброто решение беше да се отърват от този странен, неуравновесен натрапник колкото може по-бързо, без самите те ненужно да пострадат.
Тримата съгласувано настъпваха към Мусаши. В същия миг неговата сабя разцепи въздуха с острия звук на обтегната тетива и гръмогласен рев изпълни празното пространство. Бойният вик излезе сякаш не само от устата, а от цялото му тяло, като внезапен, отекнал във всички посоки звън на храмова камбана. От подредените от двете му страни — отпред и отзад — противници дойде съскащо гъргорене.
Мусаши се чувстваше преливащ от сила, сякаш кръвта му е готова да избликне от всяка пора, но разсъдъкът му беше хладен като лед. Дали това не беше пламтящият лотос, за който говорят будистите? Единството на изгаряща топлина с вледеняващ лед, съчетанието на огън и вода?
Във въздуха престанаха да летят песъчинки. Джотаро беше изчезнал. От връх Касаги на пориви свистеше вятър; здраво стиснатите саби леко проблясваха.
Макар и сам срещу четирима, Мусаши не се усещаше в изцяло неизгодно положение. Съзнаваше прилива във вените си. Казват, в такива мигове умът бивал завладян от представата за смъртта, но Мусаши дори не помисляше за нея. В същото време не се чувстваше убеден, че е способен да победи.
Вятърът сякаш духаше в главата, охлаждаше мозъка, проясняваше погледа му, макар че тялото му лепнеше и капчици пот лъщяха по челото му.
Чу се леко прошумоляване. Подобно рогцата на бръмбар, сабята на Мусаши усети и го предупреди, че мъжът отляво беше помръднал крака си на един-два пръста. Той отвърна на това по необходимия начин, променяйки положението на оръжието, и врагът, също с изострени сетива, се отказа от по-нататъшни нападателни движения. Петимата бяха като застинала жива картина.
Мусаши съзнаваше, че колкото повече продължава това, толкова по-лошо става за него. Искаше му се по някакъв начин противниците да не са около него, а да са разтегнати в права линия и да ги посреща един по един, но хората, с които имаше работа, не бяха начинаещи. Истината беше, че докато един от тях не се помести по собствен почин, Мусаши не би успял да мръдне. Можеше само да чака и да се надява, че по възможност някой за миг ще направи погрешна стъпка и ще му даде възможност за пробив.
За съперниците му не беше голямо утешение тяхното числено превъзходство. Те знаеха, че при най-малкия знак за отпускане от който и да било, Мусаши ще нанесе удар. Бяха разбрали, че имат пред себе си необикновен човек, от ония, които не се срещат всеки ден.
Дори Кидзаемон не се осмеляваше да мръдне. „Какъв странен човек“, помисли си той.
Саби, хора, земя, небе — всичко сякаш се беше вкаменило. Но в тази тишина се чу неочакван звук — звукът на флейта, носещ се с вятъра.
Щом мелодията докосна слуха на Мусаши, той забрави за себе си, забрави врага, забрави за живота и смъртта. Дълбоко в подсъзнанието си познаваше този звук, защото на времето точно той го привлече да излезе от своето скривалище на връх Такатеру. Това бе звукът, който го отведе право в ръцете на Такуан. Беше флейтата на Оцу.
Гърдите му изстинаха. Външно промяната беше едва доловима, но това бе достатъчно. Кимура нададе с цяло гърло боен вик и се хвърли напред. На дължина ръката му със сабята сякаш достигаше шест-седем лакти.
Мускулите на Мусаши се напрегнаха, кръвта му забушува. Беше сигурен, че е ранен. Левият му ръкав беше разкъсан от рамото до китката. Внезапното оголване на ръката го наведе на мисълта, че и плътта е разкъсана.