За малко самообладанието го напусна и той изкрещя името на бога на войната. Подскочи, обърна се внезапно и видя, че Кимура застава на мястото, където бе стоял преди малко самия той.
— Мусаши! — викна Дебучи Магобей.
— На думи си по-добър, отколкото на бой — предизвика го Мурата, докато той и Кидзаемон едва не се сбутаха, за да отблъснат Мусаши.
Но Мусаши енергично се оттласна от земята и скочи толкова високо, че докосна долните клони на боровете. После с още няколко скока изчезна в тъмнината, без да поглежда назад.
— Страхливец!
— Мусаши!
— Бий се като мъж!
Щом стигна до края на рова около вътрешната крепост, се чу пропукване на съчки и после настана тишина. Единственият звук беше нежната мелодия на флейтата в далечината.
Славеите
Нямаше начин да се разбере колко застояла вода има по дъното на дълбокия тридесет лакти ров. След като се мушна през живия плет близо до края му и рязко се спусна надолу, Мусаши спря и хвърли камък. Като не чу плясък, скочи на дъното, където без да издаде звук легна по гръб в тревата.
Скоро ребрата му престанаха да се надигат и пулсът му се успокои. Щом потта му изстина, той отново започна да диша равномерно.
„Оцу не би могла да е тук, в Коягю!, каза си. Навярно ушите ме лъжат… Все пак не е невъзможно. Може да е била тя.“
Спореше сам със себе си, представи си очите на Оцу сред звездите отгоре и скоро се унесе в спомени: Оцу в граничния проход между Мимасака и Харима, където говореше, че не може да живее без него, че за нея няма друг мъж на света. После на моста Ханада в Химеджи, където му каза как го е чакала близо хиляда дни и би го чакала десет години или двайсет — докато остарее и посивее. Молбите й да я вземе със себе си, уверенията й, че би понесла всякакви несгоди.
Неговото главоломно бягство в Химеджи беше предателство. Как ли го е ненавиждала след това?! Как ли си е хапала устните и е проклинала мъжкото непостоянство?
— Прости ми!
Думите, които издълба тогава на перилото на моста, се изплъзнаха от устните му. Сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите.
Стресна го вик от края на рова, нещо като: „Няма го тук.“ Три или четири борови факли проблеснаха между дърветата, после изчезнаха. Не го бяха забелязали.
Ядоса се, че се е просълзил.
— Какво ме е грижа за някаква жена? — каза презрително, като триеше с ръце очите си. Скочи на крака и погледна към тъмните очертания на крепостта Коягю.
„Нарекоха ме страхливец, казаха че не мога да се бия като мъж! Е, аз не съм се предал още, не всичко е изгубено. Не избягах, само направих тактическо отстъпление.“
Беше минал почти час. Той бавно тръгна по дъното на рова.
„Така или иначе нямаше смисъл да се бия с онези четиримата. Целта ми не беше да започвам с това. Когато намеря самия Секишусай, ще стигнем до истинската битка.“
Той спря и започна да събира паднали клони, които чупеше с коляно на къси колчета. Като ги пъхаше едно по едно вместо стъпала в пукнатините на каменната стена, се покатери до ръба на рова.
Вече не чуваше флейтата. За миг имаше неясното усещане, че Джотаро вика, но като спря и се заслуша внимателно, не долови нищо. Не се тревожеше особено за момчето. То може и само да се оправя. Сигурно отдавна е на километри оттук. Липсата на факли показваше, че издирването поне за тази нощ е прекратено.
Мисълта да намери и победи Секишусай отново се превърна в негова върховна страст, проява на непосилното му желание за признание и чест.
Беше чул от кръчмаря, че хижата на Секишусай не е в никой от дворовете на крепостта, а на някакво уединено място в околността й. Тръгна през гори и долини. Понякога му се струваше, че се е заблудил извън земите на крепостта. Тогава останки от ров, каменна стена или оризов хамбар го уверяваха, че все още е в тях.
Търси цяла нощ, завладян от сатанински порив. Възнамеряваше, намери ли планинската къща, с предизвикателство за бой да нахълта в нея. Но тъй като часовете минаваха, той щеше да се зарадва, дори ако се появеше призрак, приел облика на Секишусай.
Наближаваше зазоряване, когато се намери пред задната порта на крепостта. Зад една урва се издигаше връх Касаги. Готов да се разкрещи от отчаяние, тръгна обратно по същия път в южна посока. Най-накрая, в подножието на един полегнал към югоизточната страна на крепостта склон, добре подрязаните дървета и добре поддържаната трева му подсказаха, че е открил скривалището. Заключението му скоро се потвърди от една порта със сламен покрив в стила, предпочитан от великия учител по чайна церемония Сен но Рикю. Зад нея успя да различи бамбукова горичка, забулена в сутрешната мъгла.