Като надникна през една цепнатина на портата, видя, че пътеката криволичи през горичката и нагоре по хълма като в дзен-будистките планински килии. За малко се изкуши да прескочи през решетката, но се въздържа; нещо в обстановката го разколеба. Дали щедрите грижи, пръснати наоколо, или вида на белите цветчета по земята? Каквото и да беше, чувството на завоевател премина и вълнението на Мусаши утихна. Той изведнъж помисли за вида си. Навярно приличаше на скитник с разрошената си коса и раздърпаното си кимоно.
— Закъде да бързам? — каза си, осъзнал изтощението си.
Трябваше да се овладее, преди да се представи на учителя.
„Рано или късно, помисли си, някой непременно ще мине през портата. Тогава ще дойде моето време. Ако той все още отказва да ме приеме като скитащ ученик, ще измисля друго.“ Седна под стряхата на портата, облегна гърба си на стълба и се унесе в сън.
Звездите избледняваха и белите маргаритки се полюшваха от вятъра, когато едра капка роса се хлъзна хладно по врата му и го събуди. Беше се развиделило и като се отърси от дрямката, главата му беше пречистена от сутрешния ветрец и песните на славеите. Не бе останал и помен от умората: чувстваше се прероден.
Като примижаваше очи и гледаше нагоре, той видя яркото червено слънце, възлизащо над планините. Скочи на крака. Слънчевата топлина беше вече разпалила неговото въодушевление и натрупаната в крайниците му енергия изискваше действие. Протегна се и спокойно каза:
— Днес е денят.
Усети глад и по някаква причина това го подсети за Джотаро. Може би се отнесе твърде грубо с момчето миналата нощ, но това беше преценен ход, част от обучението му. Мусаши отново увери сам себе си, че където и да е, Джотаро е в безопасност.
Вслуша се в звука на потока, който се спускаше по планинския склон, заобикаляше оградата отвътре, опасваше бамбуковата горичка и после изникваше изпод оградата по пътя си към долните земи на крепостта. Мусаши изми лицето си и пи до насита вместо закуска.
Водата беше хубава, толкова хубава, та предположи, че е основната причина Секишусай да избере това място за своето оттегляне от света. Като не знаеше още нищо за изкуството на чайната церемония, той и не допускаше, че вода с такава чистота беше всъщност за един ценител като сбъдната молитва.
Изплакна кърпата си за ръце в потока и след като старателно се изтри, изчисти и мръсотията от ноктите. После оправи косата си с прикаченото към сабята ножче. Щом Секишусай беше не само майстор на школата Ягю, но и един от най-великите хора в страната, Мусаши възнамеряваше да изглежда възможно най-добре. Той самият не беше нищо друго освен безименен воин, толкова различен от Секишусай, колкото най-малката звездичка от луната.
Докато приглаждаше коса и оправяше яката си, той се чувстваше вътрешно спокоен. Съзнанието му бе ясно; беше решен да почука на вратата като всеки редовен посетител.
Къщата беше доста далече нагоре по хълма и едва ли едно обикновено почукване би могло да се чуе. Оглеждайки се за нещо като мандало, той видя две плочки, по една от двете страни на вратата. Бяха красиво гравирани, а вдлъбнатият надпис беше запълнен със синкава смола, която имаше вид на бронзова патина. На дясната имаше следните думи:
А на лявата:
Стиховете бяха отправени към „преписвачите“ — чиновниците от крепостта, но значението им беше по-дълбоко. Старецът беше затворил вратата си не само за скитащи се ученици, а за всички дела на тоя свят, за неговите почести, както и за неговите изпитания. Бе загърбил земните желания — и своите, и чуждите.
„Още съм млад“, напомни си Мусаши. „Прекалено млад! Този човек е напълно недостижим за мен.“
Желанието му да почука на вратата се изпари. Наистина, мисълта да се натрапи на стария отшелник сега изглеждаше дивашка и той се почувства засрамен от себе си.
Само цветята и птиците, вятърът и росата трябва да прекрачват този праг. Секишусай вече не беше нито най-големият майстор на сабята в страната, нито господарят на имение, а човек, завърнал се към природата, отрекъл се от суетата на хорския живот. Да тревожи дома му би било светотатство. А и каква чест, какво отличие би придобил от победата над човек, за когото почестите и отличията вече не значат нищо?
„Добре, че прочетох това“, каза си Мусаши. „Ако не бях, щях да направя голяма глупост!“ Слънцето беше вече високо в небето и чуруликането на славеите замря. От хълма в далечината се дочуха припрени стъпки. Очевидно подплашени от шума, рояк птички се вдигна извит като дъга към небето. Мусаши надникна през портата да види кой идва.