— Дали още е девствен — зачуди се тя, като посегна да махне дървения му меч.
В мига, в който го докосна, Такедзо скочи на крака и изкрещя:
— Крадец! Крадец!
Око падна върху лампата си, която се заби в рамото и гърдите й. Такедзо извиваше ръката й без капчица милост. Тя изпищя от болка. Учуден, той я пусна.
— О, ти ли си. Помислих, че е крадец.
— О-о-о! — простена Око. — Заболя ме!
— Съжалявам. Не знаех, че си ти.
— Ти не си знаеш силата. За малко да ми откъснеш ръката.
— Казах, че съжалявам. Какво правиш тук, между другото?
Без да обръща внимание на невинната му забележка, тя бързо се съвзе от болката в ръката и се опита да увие същата около врата му, като изгука:
— Няма нужда да се извиняваш. Такедзо…
Леко прокара опакото на дланта си по бузата му.
— Ей! Какво правиш? Ти луда ли си? — извика той, като се отдръпна назад от ръката й.
— Не вдигай толкова шум като смахнат. Знаеш какво чувствам към теб.
Тя продължи да се опитва да го милва, а той посягаше срещу нея като човек, нападнат от рояк пчели.
— Да, и съм ти много благодарен. Никога няма да забравим колко добри бяхте с нас двамата, приютихте ни и всичко останало.
— Нямам предвид това, Такедзо. Говоря за чувствата ми на жена — хубавото, топло чувство, което изпитвам към теб.
— Чакай малко — каза той и скочи. — Ще запаля лампата!
— О, как можеш да си толкова жесток! — захленчи тя, като пак понечи да го прегърне.
— Не прави това! — възмутено извика той. — Престани! Наистина го мисля!
Нещо в гласа му, нещо напрегнато и рязко, уплаши Око и спря пристъпа й.
Такедзо усещаше как костите му треперят, а зъбите тракат. Никога не се беше сблъсквал с такъв страшен съперник. Дори когато при Секигахара вдигна очи към препускащите покрай него коне, сърцето му не туптеше така. Седеше свит от страх в ъгъла на стаята.
— Иди си, моля те — каза. — Върни се в твоята стая. Иначе ще викна Матахачи. Ще събудя цялата къща.
Око не се помръдна. Седеше там в тъмното, като дишаше тежко и го гледаше с присвити очи. Нямаше да се остави да бъде отблъсната.
— Такедзо — отново изгука тя. — Не разбираш ли как се чувствам?
Той не отговори.
— Не разбираш ли?
— Да, но разбираш ли аз как се чувствам, издебнат докато спя, изплашен до смърт и смачкан от тигър в тъмното?
Сега беше неин ред да мълчи. Тих шепот, почти ръмжене се изтръгна дълбоко от гърлото й. Всяка една сричка беше изречена отмъстително.
— Как можеш да ме поставяш в такова положение?
— Аз тебе ли?
— Да. Това е унизително.
И двамата бяха толкова възбудени, че не бяха забелязали чукането на вратата, което явно продължаваше от известно време. Сега ударите се прекъснаха от викове.
— Какво става там вътре? Глухи ли сте? Отворете вратата!
В цепнатината между плъзгащите се кепенци се появи светлина. Акеми вече беше будна. После стъпките на Матахачи затупаха към тях и се чу гласът му:
— Какво става?
Сега вече от коридора, Акеми извика притеснено:
— Мамо! Вътре ли си? Моля те, отговори ми!
Око изпълзя слепешката до своята стая, която беше точно до тази на Такедзо и се обади оттам. Мъжете отвън явно бяха разбили капаците и се втурнаха в къщата. Когато стигна стаята с огнището, тя видя шест-седем чифта широки рамене, наблъскани в съседната кухня с пръстен под. Кухнята беше една стъпка по-надолу, тъй като бе направена на по-ниско ниво от останалите стаи.
— Цуджикадзе Тема е — извика един от мъжете. — Дайте светлина!
Мъжете с топуркане влязоха в основната част на къщата. Дори не спряха да си свалят сандалите, явен признак на грубиянство. Започнаха да тършуват навсякъде — в шкафовете, чекмеджетата, под дебелото сламено татами върху пода. Тема се настани величествено до огнището и се зае да наблюдава как хората му тършуват поред из стаите. Наслаждаваше се на това да издава заповеди, но скоро изглежда се умори от собственото си бездействие.
— Това продължава твърде много — изръмжа той, като тупна с юмрук върху татамито. — Една част трябва да е тук. Къде е?
— Не знам за какво говориш — отговори Око и невъзмутимо скръсти ръце на корема си.
— Не на мен тия, жено! — ревна той. — Къде е? Знам, че е тук.
— Нямам съвършено нищо.
— Нищо?
— Нищо.
— Е, ами, може да нямаш. Може да са ме осведомили погрешно…
Той я изгледа внимателно, като дърпаше и чешеше брадата си.
— Достатъчно, момчета! — изрева.
Междувременно Око бе седнала в другата стая, а плъзгащата се врата стоеше широко отворена. Гърбът й беше към него, но дори и така тя изглеждаше предизвикателно, сякаш му казва, че може да продължи и да търси, където поиска.