Никой от двамата дори не трепна.
— По тези земи няма човек, който да не знае името на Цуджикадзе Тема! Ще ви покажа какво правим с войниците бегълци.
Мълчание. Тема направи на хората си знак да се махнат. Един от тях отстъпи назад точно в огнището насред пода. Той изскимтя и падна в него, като вдигна чак до тавана порой искри от горящия огън; само след секунди стаята се напълни цялата с пушек.
— А-а-а-а!
В мига, в който Тема се хвърли напред в стаята, Матахачи замахна с две ръце надолу със сабята си, но по-възрастният мъж беше твърде бърз за него и ударът се отплесна във върха на ножницата му. Око се беше прикрила в най-близкия ъгъл, а Такедзо чакаше с водоравно насочена дъбова сабя. Той се прицели в краката на Тема и замахна с всичка сила. Острието профуча в тъмнината, но не се чу шум от удар. По някакъв начин този мъж-канара беше подскочил нагоре тъкмо навреме и падайки, се метна върху Такедзо с мощта на каменен блок.
Такедзо сякаш се бореше с мечка. Това беше най-силният човек, с който някога бе влизал в двубой. Тема го сграбчи за гърлото и му нанесе два-три удара, които го накараха да си помисли, че черепът му ще се счупи. После Такедзо успя да си поеме дъх и изпрати Тема във въздуха. Онзи се блъсна в стената, като разклати къщата и всичко в нея. Когато Такедзо вдигна дървената сабя, за да я стовари върху главата на Тема, мародерът се претърколи, скочи на крака и побягна, следван плътно по петите от своя противник.
Момчето твърдо бе решило да не остави Тема да избяга. Би било опасно. Беше напълно сигурен — когато го залови, няма да го остави недоубит. Щеше да се погрижи у него съвсем сигурно да не остане и дъх живот.
Такъв беше Такедзо по природа — човек на крайностите. Дори като малко дете в кръвта му имаше нещо диво, нещо, което го връщаше назад към свирепите воини на древна Япония, нещо толкова грубо, колкото и чисто. То не познаваше нито светлината на цивилизацията, нито облагородяването на знанието. Нито пък сдържаността. Това беше природна черта и точно тя винаги беше възпирала бащата да хареса момчето. По присъщия на военното съсловие начин, Мунисай беше опитал да обуздае свирепостта на сина си, като го наказва жестоко и често, но въздействието от тази усмирителна мярка беше, че направи момчето още по-диво, като глиган, истинската свирепост на който се проявява, щом го лишат от храна. Колкото повече селяните презираха младия грубиян, толкова по-властно се държеше той с тях.
Когато детето на природата стана мъж, то се отегчи да се перчи из селото, като че ли то му принадлежи. Твърде лесно беше да стряска плахите селяни. Започна да мечтае за по-големи неща. Секигахара му даде първия урок за това какво представлява светът. Младежките му заблуди бяха разбити — не че ги беше имал кой знае колко наистина. Никога не би му минало през ума да се натъжава заради това, че се е провалил в първото си „истинско“ начинание, или пък да разсъждава върху трудното бъдеще. Още не знаеше значението на самообладанието и прие цялото кърваво нещастие леко.
А сега, съвсем непредвидено, налиташе на наистина голяма риба — Цуджикадзе Тема, главатаря на мародерите! Това беше противникът, с когото бе мечтал да се сблъска при Секигахара.
— Страхливец! — извика той. — Изправи се и се бий!
Такедзо се носеше като светкавица през черното като рог поле и непрекъснато крещеше подигравателно. Десет крачки напред, Тема бягаше като крилат. Косата на Такедзо буквално беше изправена, а вятърът с вой свистеше покрай ушите му. Беше щастлив — по-щастлив, отколкото е бил през целия си живот. Колкото повече тичаше, толкова по се приближаваше до някаква чисто животинска самозабрава.
Скочи върху гърба на Тема. Кръв шурна под острието на дървената сабя и смразяващ писък прониза тихата нощ. Тромавата фигура на мародера тупна тежка като олово на земята и се претърколи. Черепът се разтроши на парчета, а очите изскочиха от орбитите. След още два-три тежки удара върху тялото, изпочупени ребра се показаха през кожата.
Такедзо вдигна ръка и попи реки от пот от челото си.
— Доволен ли сте, предводителю? — победоносно попита той.
Тръгна безгрижно назад към къщата. Някой попаднал в този миг на мястото свидетел би могъл да си помисли, че е на вечерна разходка, без нито една грижа на този свят. Чувстваше се свободен от всякакви угризения и знаеше, че ако другият мъж беше победил, самият той сега щеше да лежи там мъртъв.
От тъмнината долетя гласът на Матахачи.
— Такедзо, ти ли си?
— Да — глухо отвърна той. — Какво има?
Матахачи дотича при него и обяви задъхан:
— Убих един. Ами ти?
— И аз убих един.
Матахачи вдигна сабя, цялата в кръв чак до ширита на дръжката, изправи гордо рамене и каза: