Пътниците, които отиваха от Тотори до Химеджи или от Таджима през планините до Бидзен, естествено използваха пътя. Също толкова естествено бе да се спират в Миямото. То притежаваше екзотичната атмосфера на село, посещавано често от жителите на няколко области и можеше да се похвали не само с кръчма, а и с магазин за облекло. Приютяваше и групичка жени на нощта, които, с белосани по модата гушки, кръжаха на обичайното си място като бели прилепи под някоя стряха. Това бе селището, което Такедзо и Матахачи напуснаха, за да идат на война.
Загледана в покривите на Миямото под себе си, Оцу седеше и мечтаеше. Тя беше дребничко момиче, с бяла кожа и лъскава черна коса. Тънките кости и крехките крайници й придаваха аскетичен, почти безплътен вид. Противно на набитите и червендалести селски момичета, които работеха на оризищата долу, движенията на Оцу бяха изящни. Тя вървеше грациозно, протегнала дългия си врат и изправила високо глава. Сега, кацнала на края на терасата на храма Шиподжи, бе досущ като порцеланова статуетка.
Подхвърлено дете, отгледано в този планински храм, тя беше придобила прелестна сдържаност, която рядко можеше да се открие у шестнадесетгодишно момиче. Отчуждеността й от другите девойки на нейната възраст, а така също и от хората, които работят на полето, беше придала на нейния поглед вглъбено, сериозно изражение, което отблъскваше мъжете, свикнали с лекомислени жени. Годеникът й Матахачи беше само с една година по-голям от нея. Откакто предишното лято напуснаха с Такедзо Миямото, Оцу не беше чула нищо за него. През първия и дори втория месец от новата година тя копнееше за една поне дума от него, но сега наближаваше четвъртият. Не смееше повече да се надява.
Погледът й лениво се премести към облаците горе и в ума й бавно се роди една мисъл. „Скоро ще стане цяла година.“
— Сестрата на Такедзо също не е чула нищо за него. Глупаво би било да си мисля, че някой от тях още е жив.
От време на време казваше това на някой, като копнееше, почти молеше с глас и поглед другия човек да й възрази, да й каже да не се предава. Но никой не обръщаше внимание на нейните въздишки. За простоватите селяни, вече свикнали с присъствието на хората на Токугава в скромната крепост на Шимен, не съществуваше никаква причина на тоя свят да си мислят, че двамата са оцелели. Нито един домашен на господаря Шимен не се беше върнал от Секигахара, но това само можеше да се очаква. Те бяха самураи; бяха изгубили. Не биха искали да се покажат пред хората, които са ги познавали. А обикновени пехотинци? Не беше ли в реда на нещата те да се върнат вкъщи? Ако бяха оцелели, нямаше ли вече отдавна да са го направили?
— Защо — чудеше се Оцу, така, както се беше чудила безброй пъти преди това, — защо мъжете отиват на война?
Обичаше да седи сама на терасата на храма и да мисли върху немислимото. Унесена в тъжни блянове, тя можеше да остане там с часове. Изведнъж мъжки глас, който викаше „Оцу!“, нахлу в нейния остров на спокойствие.
Момичето вдигна поглед и видя млад мъж да се приближава към нея откъм кладенеца. Единственото му облекло беше набедрена превръзка, която едва-едва изпълняваше предназначението си, а загорялата му кожа блестеше като тъмното злато на стара будистка статуя. Беше дзен-монахът, дошъл преди около три-четири години от областта Таджима. Оттогава живееше в храма.
— Най-после пролет — говореше си той доволно. — Но пролетта не е само добро. В момента, в който стане малко топло и тези коварни въшки нападат страната. Опитват се да я превземат, също като Фудживара но Мичинага — онзи хитър регент негодник.
Млъкна малко, после продължи с монолога си:
— Току-що си изпрах дрехите, но къде за бога да изсуша това парцаливо старо наметало? Не мога да го окача на сливата. Това ще бъде светотатство, обида към природата, да покрия тези цветове. Ето ме — човек с вкус, а не мога да намеря място да закача това наметало! Оцу! Заеми ми прът за сушене на пране.
Като се изчерви при вида на оскъдно облечения монах, тя извика:
— Такуан! Не можеш просто да се разхождаш полугол наоколо, докато ти изсъхнат дрехите!
— Тогава ще ида да спя. Става ли така?
— О, ти си невъзможен!
Монахът вдигна една ръка към небето, а другата насочи надолу към земята и придоби позата на миниатюрните статуи на Буда, които веднъж в годината поклонниците мажат със специален чай.
— Всъщност, трябваше да изчакам до утре. Тъй като е осми, рожденият ден на Буда, можеше да стоя така и да оставя хората да ми се кланят. Щом излеят сладкия чай върху мен, щях да ги стресна, като си оближа устните.