Такуан беше застанал на съседната тераса и извика:
— Чувам всичко, което си говорите!
— Ами ние не си говорим нищо лошо — отвърна весело Оцу.
— И да си говорите, не ме е грижа, стига да ви е забавно. Нямам обаче нищо против да ми дадете малко сладки да си хапна с чая.
— Казвах ли ти — каза Оцу. — През цялото време е такъв.
— Какво ще рече това „такъв“? — В очите на Такуан просветна пламъче. — Ами какво да кажа за вас? Седите там с вид, сякаш и мравка не можете да убиете, а всъщност сте много по-жестоки и безсърдечни, отколкото аз когато и да е съм бил.
— А, наистина ли? И как така съм жестока и безсърдечна?
— Ами оставяш ме без нищо, само на чай, докато седиш и се вайкаш, че си била загубила любимия си — ето как!
Камбаните на Дайшоджи и Шиподжи биеха. Отмерените удари започнаха веднага подир изгрев-слънце и продължиха да отекват на пресекулки дълго след пладне. Сутринта към храмовете се проточи непрекъснато шествие — момичета в червени оби, търговски съпруги, облечени в по-убити цветове и тук-там по някоя старица в тъмно кимоно, повела за ръка внучетата си. Малката главна зала на Шиподжи беше препълнена с богомолци, но младежите между тях изглежда бяха дошли повече за да оглеждат крадешком Оцу, отколкото за да участват в службата.
— Ето я, тук е — прошепна един.
— По-хубава от всякога — додаде друг.
Вътре в залата имаше един втори, малък храм. Покривът му беше покрит с липови листа, а подпорите — обвити с диви цветя. Вътре в този „цветен храм“, както го наричаха, стоеше висока две педи статуя на Буда, който сочеше с едната си ръка небето, а с другата — земята. Образът беше поставен в плитко кирпичено корито и при преминаването си богомолците обливаха главата му със сладък чай от един бамбуков черпак. Такуан стоеше изправен до статуята с допълнителен запас от свещеното възлияние, с което пълнеше бамбукови съдове, които посетителите да отнесат у дома като залог за щастие и успех. Докато наливаше от течността, той измолваше дарове за храма.
— Този храм е беден, затова му дайте толкова, колкото можете. Особено вие, богатите — знам ви кои сте, вие носите от хубавата коприна и извезаните оби. Много пари имате вие. И сигурно и много грижи. Ако оставите една стотна от тях в отплата за чая, грижите ви също ще намалеят с толкова.
От другата страна на цветния храм зад покрита с черен лак маса седеше Оцу. Също като цветята наоколо й, нейното лице се открояваше в бледорозово. Беше облечена в новото си червено оби и пишеше заклинания за късмет върху парченца петцветна хартия със сръчни движения на четката, която от време на време потапяше в украсената със златен лак кутийка от дясната страна. Ето какво пишеше:
От незапомнени времена в околността се смяташе, че ако закачиш тези полезни стихчета на стената, те могат да те пазят не само от насекоми, но и от болест и лош късмет. Оцу изписваше десетки пъти едно и също стихче и всъщност от честото повторение китката й започна да изтръпва и умората взе да се отразява на краснописа й. Тя спря за миг и се обърна към Такуан:
— Стига си се опитвал да ограбиш хората. Много им вземаш.
— Взимам от онези, които и без друго имат много. То им е в тежест. Подобаващо великодушно е да ги отървем от това бреме — отвърна монахът.
— Щом е така, всички крадци трябва да са свети люде.
Такуан беше твърде зает със събирането на даренията, за да отвърне на това.
— Стойте, стойте — обърна се той към напиращата тълпа. — Не се бутайте, спокойно, само се подредете на опашка. Съвсем скоро ще ви се удаде да облекчите кесиите си.
— Хей, отче! — обади се един от младежите, смъмрен, задето се е блъскал с лакти.
— На мен ли говориш? — попита в отговор Такуан.
— Да. Все ни казваш да си изчакваме реда, а първо даваш на жените.
— Жени или мъже, за мене е все тази.
— Ти трябва да си от ония похотливи монаси, за които все разправят.
— Стига дрънка, жабо! Да не мислиш, че не знам ти защо си тук?! Не си дошъл да почетеш Буда или да си вземеш талисман. Дошъл си да поогледаш Оцу! Е, хайде, признай си, не е ли тъй? Но ако се показваш стиснат, да знаеш, че доникъде няма да стигнеш с жените.
Лицето на Оцу цялото поруменя.
— Стига, Такуан! Веднага спирай или наистина ще се ядосам!
За да отмори очите си, момичето вдигна пак поглед от писането и го насочи към тълпата. Изведнъж зърна нечие лице и с шум изпусна четката. Скочи на крака, като едва не прекатури масата, но лицето вече бе изчезнало, като гмурнала се в морето риба. Забравила всички наоколо, Оцу се втурна на терасата на храма с вик: