— Такедзо, Такедзо!
Гневът на вдовицата
Хониден, родът на Матахачи, с гордост числеше себе си към онази група селски земевладелци, които обработваха земята, но принадлежаха към самурайското съсловие. Същински глава на семейството беше майката, една непоправимо своенравна жена на име Осуги. Макар почти шестдесетгодишна, тя ежедневно извеждаше близките и работниците си на полето и работеше усърдно като всеки един от тях. Станеше ли време за сеитба, тя прекопаваше нивите, след жътва вършееше овеса, като го тъпчеше заедно с останалите. Щом се стъмнеше и тя биваше принудена да спре работа, все щеше да намери нещо, което да преметне през гръб и да го отнесе у дома. Често това беше вързоп черничеви листа, толкова голям, че тялото й почти се превиваше на две и едва се забелязваше под него. Вечерно време човек най-често можеше да я намери да храни копринените буби.
В следобеда на празника на цветята Осуги вдигна поглед от листата, които събираше в черничевата горичка и забеляза сополивото си внуче да бяга босоного през нивите.
— Къде си ходил, Хейта? — попита тя строго. — В храма ли?
— А-ха.
— Оцу там ли беше?
— Да — отвърна момчето, все още задъхано. — И беше облякла много хубаво оби. Помагаше на празника.
— Ти взе ли малко сладък чай и заклинание против гадини?
— Ъ-ъ.
Очите на старицата, обикновено скрити между бръчки и гънки в кожата, сега се отвориха широко от раздразнение.
— И защо не?
— Оцу ми каза да не се занимавам с това. Каза веднага да изтичам до вкъщи и да ти кажа.
— Какво да ми кажеш?
— Такедзо, отвъд реката. Каза, че го е видяла. На празника.
Гласът на Осуги падна с една октава по-ниско.
— Наистина ли? Това ли каза тя наистина, Хейта?
— Да, бабо.
Силното тяло на старицата като че внезапно грохна и очите й се премрежиха от сълзи. Тя се обърна бавно, сякаш очакваше да види застанал отзад своя син.
Не видя обаче никого. Обърна се рязко пак напред.
— Хейта — каза изведнъж, — ела сега тук да събереш тези черничеви листа.
— Ти къде отиваш?
— Вкъщи. Ако Такедзо се е прибрал, с него трябва да е и Матахачи.
— И аз ще дойда.
— Няма. Не ставай досаден, Хейта.
Старицата се отдалечи и остави момчето само, сякаш е сираче. Селската къща, заобиколена от едри, възлести дъбове, беше от големите. Осуги притича покрай нея и тръгна право към плевника, където работеше дъщеря й заедно с няколко от изполичарите. Макар още да беше доста далеч от тях, тя почти истерично завика:
— Прибрал ли се е Матахачи? Вече тук ли е?
Стреснати, те впериха поглед в нея, все едно си е загубила ума.
— Не — обади се накрая един от мъжете.
Старицата обаче сякаш не го чу. Толкова беше превъзбудена, че отказваше да приеме такъв отрицателен отговор. Тъй като погледите на хората останаха все така безучастни, тя ги занарича подред глупаци и заобяснява какво е чула от Хейта и как, ако Такедзо се е върнал, трябва да се е прибрал и Матахачи. После отново влезе в ролята си на върховен началник и разпрати работниците във всички посоки, за да намерят момчето. Самата тя остана в къщата и всеки път, щом усетеше, че някой приближава, изтичваше навън да попита дали са намерили вече сина й.
При залез-слънце, все още незагубила надежда, Осуги постави една свещ пред възпоменателните плочки на предците на съпруга си. Седна на пода, привидно потънала в молитва и неподвижна като статуя. Тъй като всички още бяха навън и търсеха, в къщата не се поднесе вечеря. Когато след падането на нощта още не бе научила нищо, старицата най-сетне се помръдна от мястото си. Като в унес тя излезе бавно от къщата и тръгна към предната порта. Остана там да чака, скрита в тъмнината. Воднистата луна светеше през клоните на дъбовите дървета и издигащите се от двете страни на къщата върхове стояха, забулени в бяла мъгла. Във въздуха се носеше сладък мирис на крушови цветове.
Времето също се носеше незабелязано. После от тъмнината се появи приближаваща се фигура, която си проправяше път отвътре покрай оградата на градината с круши. Като разпозна очертанията на Оцу, Осуги извика и момичето се завтече насреща й. Мокрите му сандали тежко тупаха по пръстта.
— Оцу! Казаха ми, че си видяла Такедзо. Истина ли е?
— Да, сигурна съм, че беше той. Зърнах го в тълпата пред храма.
— А не видя ли Матахачи?
— Не. Затичах се да питам Такедзо за него, но щом го повиках, Такедзо припна като подплашен заек. Погледите ни се срещнаха само за миг и после той изчезна. Винаги е бил особен, но сега не мога да си представя защо избяга така от мен.