— Избягал ли? — попита с озадачено изражение Осуги.
Замисли се и с всяка следваща мисъл в ума й се загнездваше ужасно подозрение. Явно момчето на Шимен, грубоватият Такедзо, когото толкова ненавиждаше, задето подмами надалеч нейния любим Матахачи, пак е намислил нещо лошо.
Накрая каза с тежък глас:
— Този негодник! Навярно е изоставил Матахачи да умре някъде и после се е измъкнал жив и здрав до вкъщи. Страхливец, това е той! — Осуги затрепери от ярост и гласът й премина в крясък: — Не може да се скрие от мен!
Оцу остана спокойна.
— О, не мисля, че той би направил нещо такова. Дори ако е трябвало да изостави Матахачи, със сигурност щеше да ни донесе някаква вест от него или някоя от вещите му за спомен.
Оцу изглеждаше направо стресната от прибързаните обвинения на старицата.
Но Осуги вече бе убедена в коварството на Такедзо. Тя поклати решително глава и продължи:
— Не, нямаше да го направи! Не и този дявол в образа на момче! Сърцето му не се е очовечило дотам. Матахачи въобще не трябваше да тръгва с него.
— Бабо… — обади се Оцу с успокояващ глас.
— Какво? — сопна й се Осуги, на която това не подейства.
— Мисля, че ако отидем до къщата на Огин, може да намерим Такедзо там.
Старицата се поуспокои.
— Може и да си права. Тя му е сестра, а в селото наистина няма друг, който би го прибрал в дома си.
— Тогава нека да идем двете и да проверим.
Осуги заупорства.
— Не виждам смисъл в това. Онази знаеше, че брат й подмами моя син да тръгнат на война, но веднъж не дойде да помоли за прошка или да поднесе почитанията си. А сега, когато се е върнал, дори не идва да ми каже за това. Не виждам защо трябва да ходя при нея. Та това е унизително. Ще я чакам тук.
— Но днес не е като всеки ден — настоя Оцу. — Освен това сега най-важното е да се видим с Такедзо колкото може по-скоро. Трябва да разберем какво е станало. Моля те, бабо, само ела. Няма нужда да правиш нищо. Щом искаш, аз ще се погрижа за всичко останало.
Макар и с неохота, Осуги се остави да я убедят. Също като Хониден, семейство Шимен бяха селски земевладелци и преди много поколения и двата рода бяха произлезли от рода Акамацу. Заселени на двата отсрещни бряга на реката, двете семейства мълчаливо си признаваха взаимно правото на съществуване, но близостта помежду им свършваше дотук.
Щом стигнаха до главната порта, я завариха залостена. От гъстите дървета не се виждаше дали в къщата свети. Оцу тръгна да заобиколи към задния вход, но Осуги се заинати и не пожела да се помръдне.
— Не намирам за редно главата на семейство Хониден да влиза в дома на Шимен през задната врата. Това е унизително.
Като видя, че няма да се помести от мястото си, Оцу тръгна към задния вход сама. Скоро точно зад портата се появи светлина. Самата Огин излизаше да посрещне по-възрастната жена, която, преобразена сега от хванала мотика старица в достолепна госпожа, се обърна с тържествен глас към домакинята:
— Простете, че ви обезпокоявам в този късен час, но идвам по нещо наистина неотложно. Колко любезно е, че излизате и ме приемате в дома си!
И тя мина бързо покрай Огин, влезе право в къщата и веднага, сякаш е някакъв пратеник на боговете, застана на най-почетното място в стаята, пред нишата в стената. Седнала гордо пред окачения свитък и вазата с подредени цветя, Осуги благоволи да изслуша как Огин най-искрено я приветства с „добре дошла“.
След като привършиха с любезностите, старицата поде право по същество. Престорената й усмивка изчезна и тя втренчи ядосан поглед в по-младата жена пред нея.
— Казаха ми, че дяволът, който имахте в дома си, се бил върнал. Моля, доведете ми го.
Макар Осуги да бе добре известна с резкия си говор, такава неприкрита неприязън твърде изненада кротката Огин.
— Какво ще рече това „дявол“? — попита тя, като видимо се сдържаше да не каже нещо нелюбезно.
Осуги като хамелеон веднага смени подхода си.
— Уверявам ви, това бе грешка на езика — поправи се тя и се засмя. — Така наричат брат ви хората от селото, повторила съм го навярно без да искам. „Дяволът“ е Такедзо. Той се крие тук при вас, нали?
— Ами, не — отвърна Огин, искрено изненадана.
Тя усети неудобство от това, че наричат така брат й и прехапа устна.
Оцу, която се съжали над нея, обясни, че е забелязала Такедзо на празника. После, като се опита да позаглади положението, добави:
— Не е ли странно, че не е дошъл направо тук?
— Ами не е — отвърна Огин. — Сега за първи път чувам за нещо такова. Ако обаче се е върнал, както казвате, сигурна съм, че всеки миг трябва да почука на вратата.