— Синът ви изглежда е паднал при Секигахара. Съ…
— Матахачи! Мъртъв?
— Ами, всъщност не съм съвсем сигурен, но може би при вашата скръб ще бъде утешително да знаете, че аз ще направя всичко възможно, за да ви помогна да си отмъстите.
Осуги огледа мъжа с недоверие.
— Кой сте всъщност вие?
— Служа във войската на Токугава. След битката нашето поделение бе пратено в крепостта Химеджи. По заповед на господаря сега охраняваме границата с областта Харима и проверяваме всеки, който я пресича.
— Този Такедзо, от къщата там — продължи самураят, като посочи към дома, — успя да се промъкне между постовете и побягна в посока Миямото. Преследвахме го чак дотук. Държеливо е това момче. Мислехме, че след няколко дни път пеш ще изгуби сили, но още не сме успели да го настигнем. Но той не може да върви до безкрай. Ще го хванем.
Като кимаше и го слушаше, Осуги сега разбра защо Такедзо не се е появил в Шиподжи, и най-вече, защо навярно не се е прибирал у дома — първото място, което войниците биха претърсили. В същото време, при изгледа, че той се движи сам, гневът й ни най-малко не намаля. Не можеше обаче и да повярва, че Матахачи е мъртъв.
— Аз знам, че Такедзо има силата и хитростта на див звяр, господине — заяви лукаво старицата. — Не смятам обаче, че за самураи с вашия опит ще бъде трудно да го уловят.
— Е, да ви кажа честно, и аз си мислех така отначало. Ние сме много и въпреки това той току-що погуби един от хората ми.
— Чуйте съвета на една стара жена.
Тя се наведе и прошепна нещо в ухото му. Думите й изглежда много зарадваха самурая, който закима в знак на одобрение и с въодушевление възкликна:
— Отлично хрумване! Превъзходно!
— И да не пропуснете нещо — подкани го Осуги, преди да се сбогува.
Не след дълго самураят отново строи своя отряд от четиринадесет-петнадесет души зад къщата на Огин. След като получиха заповеди от него, войниците се спуснаха към стената, обкръжиха дома и затвориха всички изходи. Тогава няколко от тях нахлуха в къщата, по чийто под остана върволица кални следи и се стълпиха във вътрешната стая, където двете млади жени жалеха заедно и попиваха сълзите от лицата си.
При вида на войниците Оцу си пое дълбоко дъх и пребледня. Огин обаче, която с гордост се наричаше дъщеря на Мунисай, остана невъзмутима. Тя впери спокоен и студен, изпълнен с възмущение поглед в натрапниците.
— Коя от вас е сестрата на Такедзо? — попита един от тях.
— Аз — отвърна хладно Огин. — Искам да зная защо влизате в този дом без позволение. Няма да търпя такова грубиянско държание в една къща, където има само жени.
Беше се обърнала право с лице към войниците.
Мъжът, който преди няколко минути разговаря с Осуги, посочи сега към Огин.
— Задръжте я! — нареди той.
Едва изрекъл тези думи и настъпи такава суматоха, че къщата се затресе и светлините угаснаха. С вик на ужас Оцу се измъкна в градината, докато поне десетима войници се нахвърлиха върху Огин и се заеха да я вържат с едно въже. Въпреки смелата съпротива на жената за няколко мига всичко приключи. След това нападателите я блъснаха на пода и започнаха с всичка сила да я ритат.
Оцу така и не можа да си припомни по кой път е минала, но някак си успя да избяга. Почти не на себе си, тя изтича с боси нозе към Шиподжи: Под мъгливата лунна светлина я водеше единствено някакъв неясен усет. Израснала в мирна обстановка, сега й се струваше, сякаш светът се срутва.
Щом стигна в подножието на хълма, където се намираше храма, някой я повика. Видя човек, седнал на един камък между дърветата. Беше Такуан.
— Слава Богу, че си ти — каза монахът. — Наистина започвах да се плаша. Ти никога не оставаш навън толкова до късно. Като забелязах кое време е, излязох да те потърся. — Погледна надолу към земята и добави: — Защо си боса?
Още се взираше в белите боси нозе на Оцу, когато тя се спусна право в ръцете му й изплака:
— О, Такуан! Ужасно е! Какво да правим?
Той с равен глас се опита да я успокои:
— Хайде, хайде. Какво е ужасно? На този свят няма чак толкова дотам лоши неща. Успокой се и ми разкажи какво е станало.
— Вързаха Огин и я отведоха! Матахачи не се върна, а сега и бедната Огин, толкова добра и мила… те всички я ритаха. О, Такуан, трябва да направим нещо!
Плачеща и разтреперана, тя се притисна отчаяно към младия монах и опря глава на гърдите му.
Беше пладне на един тих, влажен пролетен ден. От потното лице на младежа се вдигаше лека омара. Такедзо вървеше сам през планината, без да знае накъде. Беше почти непоносимо уморен, но дори при шума от кацането на птичка очите му веднага се стрелваха наоколо. Въпреки преживяното изпитание, в окаляното му тяло продължаваше да живее стремежът за оцеляване.