— Нищо не знам за това. Съвсем нищичко — отвърна мъжът с изражение на подозрителна невинност.
Такедзо бързо вдигна сабята си над главата му, готов да нанесе удар.
— Внимавай! Май не говориш истината. Нещо е станало, а? Бързо казвай или ще ти смажа черепа!
— Чакайте! Не! Ще кажа! Ще ви кажа всичко!
Умолително сключил ръце, разтрепераният въглищар разказа как Огин е била взета за заложница и как в селото била разгласена заповед, че на всеки, който даде на Такедзо храна или подслон, ще се гледа като на негов съучастник. Всеки ден, съобщи мъжът, войниците отвеждали селяни в планината и от всяко семейство се изисквало да дава ежедневно по един млад мъж, който да участва в търсенето.
Този разказ накара Такедзо целият да настръхне. Не от страх. От ярост. За да се увери, че е чул правилно, той попита:
— И в какво е обвинена сестра ми?
В очите му се появи влага.
— Никой от нас не знае това. Страх ни е от областния началник. Само правим, каквото ни кажат и това е всичко.
— Къде са я отвели?
— Според мълвата — в дървеното укрепление при Хинагура, но не знам дали това е истина.
— Хинагура… — повтори Такедзо.
Погледът му се обърна назад към хребета, който бележеше границата на областта. Билото на планината вече бе изпъстрено със сенки на сиви вечерни облаци.
Такедзо пусна мъжа да си върви. Като го гледаше как се отдалечава, благодарен, че жалкият му живот е бил пощаден, стомахът на момчето се сви при мисълта за човешката страхливост, страхливостта, която е накарали самураи да задържат една беззащитна жена. Радваше се, че отново остана сам. Трябваше да помисли.
Скоро стигна до решение. „Трябва да спася Огин и това е. Бедната ми сестра. Ще избия всички, ако са й навредили.“ Избрал какво да прави, той тръгна надолу към селото с дълги, мъжествени крачки.
След около два часа Такедзо повторно се приближаваше крадешком към Шиподжи. Вечерната камбана тъкмо бе спряла да бие. Вече бе тъмно и в самия храм, кухнята и жилищата на жреците се виждаха светлини. Изглежда, някакви хора сновяха там.
— Само Оцу да излезе — помисли си Такедзо.
Сви се неподвижно под издигнатия над земята покрит коридор — от онези, които имат покрив, но са без стени — който свързваше стаите на свещениците с главния храм. Във въздуха се носеше миризма на готвено, от която той започна да си представя ориз и димяща супа. През последните няколко дни не бе слагал в стомаха си нищо, освен сурово птиче месо и стръкчета трева и сега коремът му се разбунтува. Повърна горчив стомашен сок, гърлото му сякаш се подпали и той си пое дълбоко въздух.
— Какво беше това? — обади се глас.
— Сигурно някаква котка — отвърна Оцу, излязла с поднос за вечеря и тръгна по коридора, право над главата на Такедзо.
Той се опита да я повика, но още му беше твърде зле, за да каже нещо разбираемо.
Оказа се, че това е било добър късмет, защото в същия миг един мъжки глас точно зад момичето попита:
— Накъде е банята?
Човекът носеше взето на заем храмово кимоно, пристегнато с тесен пояс, от който висеше малка кърпа за бърсане. Такедзо позна в него един от самураите от Химеджи. Явно заемаше достатъчно висока длъжност, за да е отседнал в храма и да прекарва вечерите си в ядене и пиене до насита, докато подчинените му и селяните ден и нощ кръстосват планините в търсене на беглеца.
— Банята ли? — попита Оцу. — Елате, ще ви я покажа.
Тя остави подноса си на земята и поведе мъжа по коридора. Изведнъж самураят се спусна и я прегърна изотзад.
— А не може ли да дойдеш в банята с мен? — предложи той с похотлив глас.
— Престанете! Пуснете ме! — извика Оцу, но мъжът я обърна към себе си, хвана лицето й с двете си големи ръце и отри устни в бузата й.
— Какво има?! — попита той с престорена изненада. — Не харесваш ли мъжете?
— Стига! Не бива да правите това! — възпротиви се безпомощната Оцу.
В този миг войникът запуши устата й с ръка.
Забравил за опасността, Такедзо като котка се метна горе в коридора и заби юмрук в тила на мъжа. Ударът беше силен. Останал за миг беззащитен, самураят падна назад, като все още държеше Оцу. Тя опита да се откопчи от ръцете му и нададе остър писък. Падналият завика:
— Той е! Такедзо е! Той е тук! Елате го хванете!
От вътрешността на храма се дочуха тропот на нозе и глъч. Храмовата камбана заби в знак на тревога, че Такедзо е бил открит и от гората наизлезе тълпа мъже, които започнаха да се събират около храма. Момчето обаче вече бе изчезнало и не след дълго пак бяха пратени отряди, които да кръстосат върховете на Санумо. Самият Такедзо надали знаеше как се е измъкнал през бързо стягащата се мрежа, но докато същинското преследване започна, той вече се бе озовал надалеч, при входа на голямата, покрита с пръстен под кухня на дома Хониден.