Хвърли поглед към сумрака вътре и подвикна:
— Бабо!
— Кой е там! — обади се един писклив глас в отговор.
Осуги се показа от една от страничните стаи. Сбръчканото й лице, осветено отдолу от хартиения фенер, който държеше в ръка, пребледня при вида на посетителя.
— Ти ли?! — извика тя.
— Имам да ви казвам нещо важно — поде бързо Такедзо. — Матахачи не е убит, а си е още жив и здрав. Остана при една жена. В друга област. Само това мога да ви кажа, понеже само това знам. Моля ви, ще намерите ли вместо мен начин да кажете това и на Оцу? Не бих могъл да го направя сам.
Изпитал огромно облекчение, след като предаде тази вест, Такедзо понечи да си тръгне, но старицата го повика обратно.
— Къде мислиш да отидеш сега?
— Ще трябва да проникна в укреплението при Хинагура и да спася Огин — отвърна с тъжен глас момчето. — След това ще изчезна нанякъде. Исках само вие и семейството ви да знаете, че не съм оставил Матахачи да умре. Само това ме задържаше тук.
— Разбирам. — За да спечели време, Осуги премести фенера от едната си ръка в другата. После направи на Такедзо знак да се приближи. — Обзалагам се, че си гладен, а?
— От дни не съм ял като хората.
— Бедното момче! Чакай! Тъкмо сега готвя и съвсем бързо ще ти дам хубава топла вечеря. Като подарък на изпроводяк. Не искаш ли и да се изкъпеш, докато я приготвя?
Такедзо остана като онемял.
— Недей се изненадва толкова. Нашите две семейства, Такедзо, са свързани от дните на рода Акамацу. Не мисля, че въобще би трябвало да си тръгваш оттук, но със сигурност няма да те пусна, преди съм те нахранила както трябва!
И този път Такедзо не успя да отговори. Вдигна ръка и избърса очите си. От много дълго време никой не бе се държал така мило с него. Свикна да гледа на всеки с недоверие и подозрителност и сега изведнъж си припомняше какво значи да се отнесат към теб като към човек.
— Хайде бързо в банята — подкани го Осуги, все едно му е родна баба. — Опасно е да стоиш тук, някой може да те види. Ще ти донеса кърпа и докато се миеш, ще ти приготвя кимоното на Матахачи и малко долни дрехи. А сега се изкъпи добре, без да бързаш.
Подаде му фенера и се изгуби в задната част на къщата. Почти веднага след това снаха й излезе от дома, изтича през градината и потъна в нощта.
От банята, където фенерът се люлееше насам-натам, дойде шум от плискане на вода.
— Как е? — подвикна весело Осуги. — Достатъчно ли е топло?
— Точно както трябва. Чувствам се като нов — обади се в отговор Такедзо.
— Не бързай, стопли се и се измий. Оризът още не е готов.
— Благодаря. Ако знаех, че ще стане така, щях да дойда по-рано. Сигурен бях, че ще си го изкарате на мен!
Обади се още два-три пъти, но шумът от водата заглуши гласа му и Осуги не му отвърна.
Не след дълго запъхтяната снаха се появи отново на портата. Следваше я отряд от самураи и стражи. Осуги излезе от къщата и шепнешком им каза нещо.
— А, подмамили сте го да се изкъпе. Много умно — обади се с възхищение един от мъжете. — Добре става така! Този път със сигурност сме го уловили!
Хората се разделиха на две, приведоха се и предпазливо, като жаби се запромъкваха към огъня, който светеше ярко изпод пода на банята.
Нещо съвсем неопределено стресна Такедзо и той надзърна през един от процепите във вратата. Косата му настръхна.
— Това е капан! — изкрещя той.
Беше чисто гол, банята бе съвсем тясна, а и нямаше време да мисли. Зад вратата зърна, както му се стори, цяла войска мъже, въоръжени с копия, тояги и боздугани.
Въпреки това всъщност не се страхуваше. Всякаква боязън изчезна пред гнева, който изпита към Осуги.
— Е, копелета, сега гледайте! — изръмжа Такедзо.
Вече не го бе грижа колко са на брой. Също като в много други положения, знаеше само, че трябва да напада, за да не бъде сам нападнат. Докато хората, които се готвеха да го пленят, се препираха навън кой да бъде пръв, той изведнъж отвори с ритник вратата и се метна във въздуха, надавайки страховит боен крясък. Още гол, с развята във всички посоки мокра коса, Такедзо изтръгна дръжката на първото насочено срещу него копие. Мъжът, който го държеше, се преметна назад в храстите. Сграбчи здраво оръжието и се завъртя наоколо като побеснял дервиш, удряйки където свари и помитайки всеки, който се приближи. При Секигахара бе научил, че когато противниците са повече на брой, този начин за водене на бой се оказва изненадващо полезен. При това често дръжката на копието можеше да свърши повече работа от острието.
Нападателите, разбрали каква грешка са допуснали, като не пратиха на първо време трима-четирима мъже да се втурнат в банята, започнаха да си подвикват насърчително. Ясно беше обаче, че са надхитрени.