— Страх ме е, Такуан! — каза умолително Оцу. — Какво ще правим, ако той дойде тук?
Тъмни купести облаци спускаха покривалото си над планината. Оцу взе загадъчното писмо и отиде да се скрие в навеса за тъкане. На стана имаше недовършено платно за мъжко кимоно. Заради тази дреха тя от миналата година насам отделяше всеки свободен миг от времето си, за да преде копринени нишки. Кимоното беше за Матахачи и Оцу необикновено се вълнуваше от мисълта как ще съшие всички части в една цяла дреха. Беше изтъкала старателно всяко едно от парчетата, сякаш самата направа на дрехата я приближаваше до любимия. Искаше й се това кимоно да е вечно.
Седна пред стана и впери поглед в писмото.
— Кой ли може да го е пратил? — прошепна си тя сама на себе си, уверена, че всъщност известието трябва да е за някой друг.
Препрочете на няколко пъти адреса в търсене на някаква грешка.
Явно писмото бе изминало дълъг път, докато стигне до нея. Окъсаната и измачкана обвивка беше цялата изпоцапана с отпечатъци от пръсти и следи от дъждовни капки. Счупи печата и в скута й изпаднаха не едно, а цели две писма. Първото беше с непознат женски почерк, почерк, както веднага й се стори, на по-възрастна от нея жена.
Пиша Ви просто, за да потвърдя съдържанието на другото писмо и затова ще бъда кратка.
Ще се омъжа за Матахачи и той ще влезе в семейството ми. Той обаче изглежда все още е загрижен за Вас. Смятам, няма да е правилно да оставим нещата така. Ето защо Матахачи Ви праща обяснение, за чиято истинност свидетелствам.
Моля ви да забравите Матахачи.
Другото писмо беше с разкривения почерк на Матахачи и надълго обясняваше всички причини, поради които му било невъзможно да се върне у дома. Естествено, най-важното беше, че Оцу трябва да забрави за годежа им и да си намери друг съпруг. Матахачи продължаваше, че тъй като било „трудно“ за него да пише по този въпрос направо на майка си, ще й бъде задължен, ако тя му помогне. Ако Оцу срещнела случайно старата жена, то нека й каже, че Матахачи е жив и здрав и живее в друга област.
Оцу се смръзна до мозъка на костите си. Седеше като поразена, прекалено потресена, за да заплаче и дори да мигне. Ноктите на пръстите, с които държеше писмото, добиха същия цвят като кожата на мъртвеца, когото преди по-малко от час бе зърнала.
Минаха часове. Всички в кухнята започнаха да се чудят къде ли е отишла. Офицерът, който отговаряше за търсенето, набързо реши да остави изтощените си хора да преспят в гората, но когато сам се върна на смрачаване в храма, поиска да получи удобствата, които подобават на положението му. Банята да бъде отоплена точно колкото трябва; да сготвят прясна риба от реката по начина, както е заръчал и някой да отиде да донесе от една от селските къщи най-доброкачествено саке. Доволството на този човек струваше много усилия и, разбира се, голяма част от тях се изискваха от Оцу. Тъй като не успяха да я намерят никъде, вечерята на офицера закъсня.
Такуан излезе да търси момичето. Никак не го беше грижа за самурая, но започваше да се тревожи заради самата Оцу. Не се беше случвало тя да тръгне така навън, без да каже и дума. Като я викаше по име, монахът прекоси двора на храма и на няколко пъти мина покрай навеса със становете. Вратата беше затворена й той не си направи труда да погледне вътре.
Неколкократно храмовият свещеник излизаше на издигнатия коридор и подвикваше на Такуан:
— Намери ли я вече? Тук някъде наоколо трябва да е.
С течение на времето той започна да става все по-неспокоен:
— Побързай и я намери! Нашият гост казва, че не можел да си пие сакето, без тя да е до него и да му налива.
Пратиха храмовия прислужник с един фенер в ръката в подножието на хълма да търси момичето. Почти точно в мига, в който този излезе, Такуан отвори вратата на навеса за тъкане.
Стресна се от това, което видя. Оцу бе клюмнала върху стана, явно сломена от пълно отчаяние. Монахът не искаше да й се натрапва и без да проговори, остана да се взира в двете смачкани и скъсани писма, които лежаха на земята. Бяха като изпотъпкани сламени кукли.
Такуан ги вдигна.
— Не са ли това писмата, които донесе днес вестоносецът? — попита той внимателно. — Защо не ги прибереш някъде?
Оцу поклати немощно глава.
— Всички направо си загубиха ума да се тревожат за теб. Навсякъде те търся. Ела да се върнем в храма, Оцу. Знам, че не ти се иска, но наистина те чака работа. На първо място, трябва да поднесеш вечерята на офицера. Старият жрец е почти излязъл от кожата си.
— С… сърцето ми е разбито — прошепна момичето. — Такуан, не може ли да ме освободят само за тази вечер?