Монахът въздъхна.
— Аз лично смятам, Оцу, че нито тази, нито коя да е от другите вечери трябва да поднасяш саке на офицера. Жрецът обаче е на друго мнение. А той държи на думата си. Не е от онези, които могат да спечелят благоволението на даймио към храма само с хубави думи. Смята, че трябва да пои и гощава този самурай, да се грижи всеки миг той да бъде доволен. — Той потупа Оцу по гърба. — В крайна сметка, той те е взел при себе си и те е отгледал, така че донякъде си му длъжна. Няма да се налага да оставаш дълго време.
Момичето с неохота се съгласи. Докато Такуан й помагаше да стане, тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице и каза:
— Ще отида, но само ако обещаеш да останеш при мен.
— Аз самият нямам нищо против, но онзи мустакатко не ме обича, а и всеки път, щом му видя глупашките мустачки, усещам непреодолимо желание да му кажа колко нелеп вид има. Знам, че това е детинщина, но някои хора просто ми действат по този начин.
— Но аз не искам да ходя сама там!
— Нали свещеникът е там?
— Да, но винаги си тръгва, когато аз вляза.
— Хм. Това не е хубаво. Е, добре, ще дойда с теб. Сега стига си мислила за това и иди да си измиеш лицето.
Когато Оцу най-сетне се появи в стаята на свещеника, офицерът, който вече пиянски се поклащаше, веднага живна. Той оправи шапката си, която забележимо се беше килнала на една страна, изпадна в твърде весело настроение и на няколко пъти поред поиска да пълнят отново чашата му. Скоро лицето му цялото почервеня и ъгълчетата на изпъкналите му навън очи паднаха надолу.
Явно нещо обаче пречеше удоволствието му да бъде пълно и това бе нежеланото присъствие в стаята. От другата страна на лампата седеше Такуан, приведен напред като сляп просяк и потънал в четенето на разтворена върху коленето му книга.
Офицерът взе монаха за някой от послушниците и като го посочи с пръст, ревна:
— Хей, ти там!
Такуан продължи да чете, докато Оцу не го сбута с лакът. Тогава той вдигна разсеяно поглед и като се озърна, рече:
— На мен ли говорите?
— Да, на теб! — продължи грубо самураят. — Нямаш работа тук при мен. Излизай!
— О, аз нямам нищо против да остана — отвърна с невинен глас Такуан.
— Ах, така ли?
— Да, разбира се — каза Такуан и се върна към четивото си.
— Е, но аз имам нещо против — грубо натърти самураят. — Когато някой до мен чете, това ми разваля вкуса на сакето.
— О, извинете — отвърна Такуан с престорена загриженост. — Колко нелюбезно от моя страна. Сега затварям книгата.
— Дразня се и само като я гледам.
— Добре тогава. Ще помоля Оцу да я отнесе.
— Не говоря за книгата, глупако! Става дума за теб! Ти пречиш тук.
Такуан доби сериозно изражение.
— Е, това вече е нещо, да. Аз обаче не съм блаженият Ву-кун, та да мога да се превърна в облак дим или пък да стана насекомо и да кацна на подноса ви.
Зачервеният врат на офицера се изду и очите му сякаш щяха да изскокнат.
— Вън, глупако! Изчезни от очите ми!
— Много добре — отвърна спокойно Такуан и се поклони. Хвана Оцу за ръка и се обърна към нея: — Гостът казва, че предпочита да е сам. Любовта към уединението отличава всички мъдри хора. Не бива повече да го безпокоим. Ела.
— Ама… ама… ти…
— Нещо не е наред ли?
— Кой е казвал, че трябва да вземеш със себе си Оцу, грознико?!
Такуан скръсти ръце на гърдите си.
— В течение на годините съм забелязал, че малцина от свещениците и монасите са особено привлекателни на външност. Същото впрочем важи и за самураите. Да вземем например вас.
Очите на офицера почти изскочиха от орбитите.
— Какво?!
— Замислял ли сте се за мустачките си? Искам да кажа, правил ли сте си наистина някога труда да ги огледате и безпристрастно да ги оцените?
— Откачено копеле — изкрещя офицерът и посегна към сабята си, която стоеше подпряна на стената. — Сега внимавай!
Докато се изправяше на крака, Такуан, който го наблюдаваше с едното си око, невъзмутимо попита:
— Хмм. И как точно да внимавам?
Капитанът вече крещеше и беше хванал в ръка сабята си заедно с ножницата.
— Това повече не се понася. Сега ще си получиш заслуженото!
Такуан избухна в смях.
— Да не би това да значи, че сте намислил да ми отрежете главата? Ако е така, оставете. Ще ви е ужасно досадно.
— А?
— Досадно. Не мога да си представя нещо по-досадно от отрязването на монашеска глава. Тя само ще падне на пода и ще остане да лежи там и да ви се присмива. Не твърде голямо постижение, а и какво полза бихте могъл да имате от него?
— Е — изръмжа офицерът, — да кажем, просто ще имам удоволствието да те накарам да млъкнеш. Доста ще ти е трудно след това да дрънкаш безочливости!