— Добре тогава. Ако вие го уловите, вие можете и да решите какво да стане с него. А какво ще се случи, ако не го намерите до три дни?
— Ще се обеся на онзи кедър в градината.
Рано на следващия ден храмовият прислужник се втурна извънредно възбуден в кухнята и завика сподавено:
— Да не е полудял Такуан? Чух, че обещал сам да намери Такедзо!
Очите на хората се ококориха.
— Не!
— Не е за вярване!
— И как точно е намислил да го направи?
Последваха остроумни забележки, но съпроводени и от тревожен шепот.
Щом новината стигна до храмовия свещеник, той поклати мъдро глава със забележката, че устата на човека често е като врата към злощастието.
Най-искрено стресната обаче беше Оцу. Само преди ден прощалното писмо на Матахачи я потресе повече, отколкото би могла вестта за смъртта му. Беше се доверявала на своя годеник и дори бе готова заради него да изтърпи тиранична свекърва като страховитата Осуги. На кого можеше да се опре сега?
За потъналата в мрак и отчаяние Оцу, Такуан беше единствената житейска светлина, последният лъч надежда. Вчера, докато плачеше насаме в навеса със становете, тя взе остър нож и наряза на късчета плата за кимоно, в който направо бе втъкала душата си. Мислеше дори да забие тънкото острие в собственото си гърло. Макар тази мисъл остро да я изкушаваше, появата на Такуан най-сетне я прогони от ума й. След като я успокои и я убеди да отиде да налее саке на офицера, монахът я потупа по гърба. Още можеше да усети топлината на силната му ръка в мига, когато я извеждаше от навеса.
А сега този човек се съгласи на такива безумни условия.
Оцу се тревожеше не толкова от опасността за себе си, колкото от възможността нейният единствен приятел на този свят да бъде загубен заради това глупаво споразумение. Чувстваше се като изгубена и съвсем потисната. Дори само здравият разум й казваше, че е нелепо тя и Такуан да успеят да намерят Такедзо за толкова късо време.
Такуан дори има дързостта да се закълне заедно с Мустакаткото пред олтара на Хачиман, бога на войната. След като се върна оттам, тя остро го смъмри заради прибързаността му, но той настоя, че нямало за какво да се тревожи. Намерението му, каза, било да освободи селото от стоварилото се върху него бреме, да направи пътищата пак сигурни и да попречи на нови загуби на човешки живот. Тя трябва да разбере, че в сравнение с хората, които ще бъдат спасени при бързото задържане на Такедзо, неговият живот изглежда незначителен. Каза й също да си почине възможно най-добре до вечерта на следващия ден, когато ще потеглят. Трябва да дойде без оплаквания и изцяло да се довери на решенията му. Оцу бе прекалено стресната, за да възразява, а и възможността да остане сама и да се тревожи бе дори по-лоша от мисълта за тръгването.
Късно следобед на следващия ден Такуан още дремеше заедно с котката в ъгъла на храмовата сграда. Лицето на Оцу бе съвсем безизразно. Свещеникът, прислужникът, послушникът — всички се бяха опитали да я убедят да не тръгва.
— Иди се скрий — беше техният разумен съвет, но по причини, които тя самата надали можеше да схване, Оцу не изпитваше ни най-малко желание да го последва.
Слънцето бързо слизаше надолу и плътните вечерни сенки започваха да покриват процепа в планинския склон, който бележеше пътя на река Айда. Котката скочи от храмовата тераса на земята и скоро на нея се появи самият Такуан. Също като котката преди малко, той се протегна и широко се прозина.
— Оцу — извика монахът, — по-добре да тръгваме.
— Вече съм събрала всичко — сламени сандали, пръчки, на които да се подпираме, дълги чорапи, лекарства, омаслена хартия.
— Нещо си забравила.
— Какво? Оръжие ли? Сабя, копие или нещо такова ли трябва да вземем?
— С положителност не! Искам да взема запас от храна.
— О, да сложа нещо сготвено в кутии ли?
— Не, добра храна. Искам малко ориз, малко солена фасулена каша и… о, да — малко саке. Всичко вкусно ще влезе в работа. Иди в кухнята и направи един голям вързоп. Вземи и прът, на който да го носим.
Близките планини бяха сега по-черни от най-добрия черен лак, а онези в далечината — по-бледи от слюда. Късно напролет и вятърът беше ароматен и топъл. Мъглата се задържаше около бамбуковите стъбла и виещите се растения. Колкото повече Такуан и Оцу се отдалечаваха от селото, толкова по-силно започваше да им се струва, че планините са окъпани от вечерен дъждец. Всяко листо леко просветваше във вечерния мрак. Вървяха един след друг в тъмнината, хванали откъм двата края бамбуковия прът, на който се полюляваше техният вързоп.