Събраха малко сухи дърва и Такуан ги подреди за огъня. Това изглежда повдигна духа на Оцу.
— Хубавият огън оправя настроението, нали?
— Поне със сигурност ти става по-топло. Но ти нещастна ли се чувстваше?
— О, Такуан, ти можа да видиш в какво настроение бях! А и не мисля, че на някой ще му хареса да прекара като нас нощта в планината. Какво щяхме да правим, ако сега беше заваляло?
— На качване видях край пътя една пещера. Можехме да се подслоним там, докато спре.
— Сигурно Такедзо прави така нощем или при лошо време, не смяташ ли? Из цялата планина трябва да има подобни скривалища. Сигурно там се крие и през по-голямата част от времето.
— Сигурно. Той всъщност няма много разум, но трябва поне да му е достатъчно, за да се сети да се скрие от дъжда.
Оцу се замисли.
— Такуан, защо хората в селото го мразят толкова?
— Властите ги карат да се отнасят с него така. Тези хора са простовати, Оцу. Страх ги е от управниците, толкова ги е страх, че ако онези разпоредят, ще прогонят своите собствени съселяни и дори близки.
— Искаш да кажеш, че ги е грижа само за собствените им кожи.
— Е, те всъщност не са виновни. Напълно безсилни са. Трябва да им простиш, че мислят първо за себе си — това е форма на самозащита. Всъщност те искат само да бъдат оставени на мира.
— А самураите? Защо се суетят толкова заради незначителен човек като Такедзо?
— Защото той за тях е знак на безпорядъка, човек вън от закона. Те трябва да запазят мира. След Секигахара Такедзо е бил обзет от мисълта, че врагът е по петите му. Първата му голяма грешка беше да наруши границата между двете области. Трябвало е да прояви малко хитрост, да се промъкне през нощта или да мине преоблечен. Каквото и да било. Но това не подобава на Такедзо! Трябвало е да премине, да убие един от стражите, а след него и други хора. След това всичко е тръгнало като снежна лавина. Той смята, че трябва да продължи да убива, за да защити собствения си живот. Но той всъщност е човекът, който започна всичко. Цялото това злощастно положение е причинено само от едно — на Такедзо съвсем му липсва здрав разум.
— И ти ли го мразиш?
— Отвращава ме! Ужасен съм от глупостта му! Ако бях господар на областта, щях да наредя да го накажат с най-тежкото наказание, което мога да измисля. Всъщност, като поука за останалите, ще накарам да му откъсват крайниците един по един. Той в крайна сметка не е по-добър от див звяр, не е ли така? Един областен господар не може да си позволи великодушие към хора като Такедзо, дори на някои да се струва, че той не е нищо повече от млад нехранимайко. Това ще навреди на закона и на реда, а това, особено в тези неспокойни времена, няма да е добро.
— Винаги съм мислила, че си добър по душа, Такуан, но всъщност ти си доста коравосърдечен, а? Не съм смятала, че те е грижа за законите на даймио.
— Е, грижа ме е. Мисля, че доброто трябва да бъде възнаграждавано, а злото — наказвано и съм дошъл тук, упълномощен да направя тъкмо това.
— О, какво беше това? — извика Оцу и скочи от мястото си край огъня. — Не го ли чу? Някакво прошумоляване, като стъпки, от онези дървета там!
— Стъпки ли? — Такуан също застана нащрек, но след като се заслуша за няколко мига, избухна в смях. — Ха-ха. Това са само маймунки. Погледни!
Двамата различиха очертанията на една голяма и една по-малка маймуна, който се премятаха по дърветата.
Оцу с видимо облекчение отново седна.
— Ух, това ме уплаши почти до смърт!
През следващите два часа двамата седяха мълчаливо и се взираха в огъня. Всеки път, когато той отслабнеше, Такуан начупваше малко сухи клони и ги хвърляше вътре.
— За какво си мислиш, Оцу?
— Аз ли?
— Да, ти. Макар през цялото време да ми се случва, аз всъщност мразя да разговарям сам със себе си.
Очите на Оцу се бяха подули от дима. Тя вдигна поглед към звездното небе и тихо заговори.
— Мислех си колко е странен този свят. Всички тези звезди там в черната празнота… Не, не за това става сега дума.
— Тази нощ като че обгръща всичко — продължи тя. — Ако се вглеждаш дълго време в звездите, може да ги видиш как се движат. Движат се бавно, бавно. Не мога да не си помисля, че целият свят се движи. Усещам го. А аз съм една малка прашинка сред всичко това — прашинка, подвластна на някаква страховита сила, която дори не мога да видя. Дори докато седя тук и мисля, моята съдба малко по малко се променя. Мислите ми се движат като че ли в кръг.
— Не говориш истината! — отвърна строго Такуан. — Тези мисли естествено са минали през главата ти, но всъщност ти имаш нещо много по-определено на ум.
Оцу мълчеше.