— Прости ми, ако съм нарушил тайната ти, Оцу, но прочетох онези писма, които получи.
— Така ли? Но печатът не беше счупен!
— Прочетох ги, след като те намерих в навеса със становете. Когато каза, че не ги искаш, аз ги пъхнах в ръкава си. Допускам, че не съм постъпил правилно, но по-късно, когато останах сам, ги извадих и ги прочетох, просто за да убия времето.
— Ужасен си! Как си могъл да направиш такова нещо! И просто за да си убиеш времето!
— Е, каквато и да е била причината. Във всеки случай сега разбирам кое е предизвикало този поток от сълзи. Когато те намерих, изглеждаше полумъртва. Но чуй, Оцу, мисля, че ти имаш късмет. Мисля, че в крайна сметка е по-добре, че нещата станаха по този начин. Мислиш ме за ужасен ли? Я погледни него!
— Какво искаш да кажеш?
— Матахачи беше и си остава безотговорен. Ако се беше омъжила за него и той след това един ден те изненадаше с писмо като това, какво щеше да правиш тогава? Не ми казвай, познавам те. Щеше да се хвърлиш от някоя висока скала в морето. Радвам, се, че всичко свърши, преди да се е стигнало дотам.
— Жените не мислят по този начин.
— О, така ли? А как мислят те?
— Толкова съм ядосана, че ми се иска да крещя! — Тя дръпна със зъби ръкава на кимоното си. — Някой ден ще го открия! Кълна се, ще го открия! Няма да се успокоя, преди право в лицето да съм му казала какво мисля за него. И същото важи за онази там Око.
Тя избухна в сълзи на гняв. Докато се взираше в нея, Такуан загадъчно промърмори:
— Започва се, а?
Тя го изгледа поразена:
— Какво?
Той гледаше към земята, с вид, че събира мислите си. После заговори:
— Оцу, наистина се надявах, че на тебе единствена ще бъдат спестени злините и коварството на този свят. Че невинността ти ще премине през живота непроменена и невредима. Изглежда обаче суровите ветрове на съдбата вече започват да те досягат, също както досягат всички останали.
— О, Такуан! Какво да направя?! Толкова съм… ядосана!
Раменете в се разтресоха от ридания и тя зарови глава в скута си.
До сутринта вече се беше наплакала и двамата се скриха в пещерата, за да поспят. През нощта останаха да бдят край огъня и на следващия ден пак спаха в пещерата. Имаха много храна, но Оцу бе озадачена. Тя продължаваше да твърди, че не може да разбере как при това положение ще хванат Такедзо. Такуан от друга страна оставаше съвършено невъзмутим. Оцу нямаше ни най-малка представа какво си мисли той. Не правеше въобще опит да търси където и да било, нито пък бе и най-малко обезпокоен от това, че Такедзо не се появява.
На вечерта на третия ден, както и предишните нощи, те останаха да будуват край огъня.
— Такуан — изпусна се най-сетне Оцу, — това, нали знаеш, е нашата последна нощ. Утре времето ни изтича.
— Хм. Да, наистина е така.
— Е, какво мислиш да правиш?
— А какво би трябвало да правя?
— О, не бъди такъв дръпнат! Нали си спомняш обещанието, което даде на офицера?
— Ами да, разбира се!
— Е, ако не доведем Такедзо…
— Знам, знам — прекъсна я той. — Ще трябва да се обеся на стария кедър. Но ти не се тревожи. Още не съм се приготвил да умирам.
— Тогава защо не отидеш да го потърсиш?
— Ако го направех, мислиш ли наистина, че щях да го намеря? В тези планини?
— О, изобщо не те разбирам! Обаче докато седя тук, някак си ми се струва, че ставам по-храбра и събирам смелост да оставя нещата да тръгнат, както им е писано. — Тя се засмя. — Или може би просто полудявам, като тебе.
— Аз не съм луд. Просто имам смелост. Това му трябва на човек.
— Кажи ми, Такуан, само смелостта и нищо друго ли те накара да се заемеш с това?
— Да.
— Нищо освен смелостта! Това не е много насърчително. Мислех, че трябва да имаш някой таен и безотказен план.
Оцу тъкмо бе на път да сподели увереността на спътника си, но неговото разкритие, че действа само с едната дързост я потопи в пристъп на отчаяние. Напълно луд ли е той? Понякога хора, които не са съвсем наред с ума, могат да бъдат взети от другите за гении. Такуан може да е един от тези. Оцу започваше да смята това за твърде възможно.
Монахът, невъзмутим както винаги, продължи да се взира разсеяно в огъня. След малко, сякаш току-що е забелязал, той промълви:
— Много е късно, нали?
— Няма спор! Скоро ще съмне — отвърна Оцу преднамерено рязко. Защо се довери на този безумец?
Без да обръща внимание на острия й отговор, той промърмори:
— Странно, а?
— Какво си мърмориш, Такуан?
— Тъкмо ми хрумна, че Такедзо съвсем скоро трябва да се появи.
— Да, но той може би не знае, че двамата имате уговорена среща. — Като погледна строгото лице на монаха, Оцу омекна. — Настина ли мислиш, че това ще стане?