— Естествено, че мисля!
— Но защо той да влезе право в капана?
— Не е точно така. Всичко опира до човешката природа. Духом хората не са силни, те са слаби. А самотата не е естествено състояние, особено когато при това си заобиколен от неприятели и те преследват със саби. Можеш да смяташ това за естествено, но аз ще бъда много изненадан, ако Такедзо пропусне да се отбие при нас и да се стопли при огъня.
— Не е ли това просто, което ти се иска на теб? Той може да не е никъде наблизо.
Такуан поклати глава.
— Не, не просто ми се иска. Това дори не е мое хрумване, а на един от майсторите на военното изкуство.
Говореше така уверено, че Оцу усети облекчение от толкова определеното несъгласие на Такуан.
— Подозирам, че Шимен Такедзо е някъде съвсем наблизо, но още не е решил дали сме приятели или врагове. Сигурно бедното момче е измъчвано от множество съмнения, бори се с тях и няма сила да тръгне напред или да отстъпи. Нека предположа, че тъкмо сега се крие в сянката, гледа ни крадешком и отчаяно се чуди как да постъпи. Ах, зная. Ще ми дадеш ли флейтата, която носиш на обито си.
— Моята бамбукова флейта ли?
— Да, дай ми да посвиря за малко.
— Не. Невъзможно. Никога няма да дам на някой да я докосне.
— Защо? — настоя Такуан.
— Няма значение защо! — извика тя и заклати глава.
— Какво лошо има в това да ми дадеш да я използвам? Флейтите стават по-добри, колкото повече се свири на тях. Няма да ти я разваля.
— Но…
Оцу притисна плътно с дясната си ръка флейтата на нейното оби.
Винаги я носеше близо до тялото си и Такуан знаеше колко много цени тя своя инструмент. Никога обаче не беше допускал, че ще му откаже да посвири.
— Наистина няма да я счупя, Оцу. Имал съм работа с дузини флейти. О, хайде, дай ми поне да я подържа.
— Не.
— Каквото и да става?
— Каквото и да става.
— Упорита си ти!
— Добре, упорита съм.
Такуан се предаде.
— Е, тогава с удоволствие ще послушам ти да свириш. Ще ми изсвириш ли само едно кратко нещо?
— Не искам да правя и това.
— Защо не?
— Защото ще се разплача, а не мога да свиря на флейтата, докато плача.
— Хмм — замисли си Такуан.
Изпитваше съчувствие към тази твърдоглава упоритост, така присъща на сираците и в същото време разбираше, че дълбоко в сърцата им има някаква празнина. Струваше му се, че те са обречени отчаяно да копнеят за онова, което не могат да имат, за родителската обич, с която никога не са били дарявани.
Оцу постоянно се стремеше към родителите си, които никога не бе познавала, но тя така и не бе изпитала усещането на родителската любов. Флейтата бе единственото нещо, останало й от нейните родители, единственият техен образ, който тя някога беше притежавала. Когато едва прогледнала я изоставили като захвърлено коте на терасата на Шиподжи, флейтата била втъкната в малкото й оби. Това беше единствената връзка, която в бъдеще можеше да й даде възможността да намери хора от своята кръв. Тя бе не само образ, а и глас на бащата и майката, които не бе виждала никога.
„Значи плаче, когато свири на нея!, помисли си Такуан. Нищо чудно, че така не й се иска да даде на някой да я докосне и дори сама да свири на нея!“ Изпита съжаление към момичето.
През тази трета нощ в небето за първи път се появи перленобяла луна. От време на време тя се разтапяше зад мъгливи облаци. Дивите гъски, които винаги прелитат есенно време в Япония и през пролетта се връщат у дома, явно бяха тръгнали на север; понякога крякането им стигаше до тях измежду облаците.
Такуан се сепна от унеса си и се обади:
— Огънят е изгаснал, Оцу. Ще му сложиш ли още малко дърва?… Защо, какво става? Нещо не е на ред ли?
Оцу не отговори.
— Плачеш ли?
Тя продължи да мълчи.
— Съжалявам, че ти напомних за миналото. Не исках да те натъжавам.
— Няма нищо — прошепна тя. — Не трябваше да бъда толкова упорита. Моля те, вземи флейтата и посвири.
Извади инструмента от обито си и му го подаде над огъня. Беше поставен в калъф от стар, нагънат брокат; платът бе износен, връзките одърпани, но още личеше някаква старинна изисканост.
— Може ли да я разгледам? — попита Такуан.
— Да, разбира се. Вече няма значение.
— Но защо не посвириш ти вместо мен? Настина мисля, че ми се ще повече да послушам. Просто ще седна тук ето така.
Обърна се настрани и обгърна коленете си с ръце.
— Добре. Не ме бива много — заяви скромно Оцу, — но ще опитам.
Тя коленичи с отмерени движения на тревата, оправи яката на кимоното си и се поклони над поставената пред нея флейта. Такуан не каза нищо повече. Изглеждаше, сякаш вече не е на мястото си; остана само огромната, самотна вселена, която нощта обгръщаше. Мъглявите очертания на монаха можеха да бъдат също скала, търкулнала се от склона на хълма и спряла в равното.