Самият той съвсем приличаше на безжизнените тела, които го заобикаляха. Опита се да вдигне глава, но успя да я помръдне едва на няколко пръста от земята. Не си спомняше някога да му е било толкова зле. „Откога ли съм тук?“, зачуди се.
Мухите го налетяха и забръмчаха около главата му. Искаше да ги отпъди, но не успя да събере сила даже да си вдигне ръката. Беше скована, почти трошлива, като цялото му тяло. „Трябва да съм тук отдавна“, помисли си, като шаваше с пръсти. Въобще и не предполагаше, че е ранен с два куршума, здраво заседнали в бедрото.
Ниски, тъмни облаци се носеха зловещо по небето. Снощи, някъде между полунощ и зазоряване, опустошителен дъжд напои равнината на Секигахара. Сега бе ранният следобед на петнадесетия ден от деветия месец на 1600 г. Въпреки че ураганът бе преминал, от време на време върху труповете и обърнатото нагоре лице на Такедзо се изливаше нов порой. Всеки път, когато завалеше, той като риба отваряше и затваряше уста и се опитваше да погълне капките. „Също като водата, с която измиват устата на умиращия“, мислеше си, докато се наслаждаваше на всяка капчица влага. Главата му беше вцепенена, а мислите — бягащи сенки на унеса.
Неговите бяха загубили. Знаеше само толкова. Кобаякава Хидеаки, когото смятаха за съюзник, тайно се споразумял с войската на Изтока и когато на свечеряване връхлетя върху хората на Ишида Мицунари, ходът на битката също се обърна. След това той нападна и отрядите на другите военачалници — Укита, Шимадзу и Кониши — и разгромът на Западната войска беше пълен. Само за половин ден борба въпросът кой ще управлява страната отсега нататък беше решен. Това бе Токугава Иеясу — могъщият даймио на Едо.
Образите на сестра му и на старите селяни се понесоха пред очите на Такедзо. „Умирам, помисли си той без дори нотка на тъга. Това ли било наистина?“ Усети как покоят на смъртта го привлича, точно като дете, притеглено от пламъка на огъня.
Внезапно един от околните трупове вдигна глава.
— Такедзо.
Образите в ума му изчезнаха. Сякаш изтръгнат от смъртта, той обърна глава към звука. Гласът, сигурен беше, на най-добрия му приятел. Събрал всички сили, повдигна се леко и изтръгна от гърдите си шепот, едва чут сред поройния дъжд.
— Матахачи, ти ли си?
После падна, притихна и се заслуша.
— Такедзо! Наистина ли си жив?
— Да, жив! — изкрещя той във внезапен прилив на възторг. — А ти? Най-добре и ти да не умираш. Да не си посмял!
Сега очите му бяха широко отворени, а по устните му играеше едва забележима усмивка.
— Не и аз! Не, господине.
Като се задъхваше, подпираше се на лакти и сковано влачеше крака след себе си, Матахачи пълзеше педя след педя към своя приятел. Посегна да хване ръката на Такедзо, но улови със своята само кутрето му. Като другари от детинство често се бяха клели един на друг с този жест. Той се примъкна по-наблизо и сграбчи цялата длан.
— Не мога да повярвам, че и ти си жив и здрав! Изглежда сме единствените оцелели.
— Не бързай да говориш. Още не съм опитал да се изправя на крака.
— Ще ти помогна. Да се махаме оттук!
Изведнъж Такедзо дръпна Матахачи към земята и изръмжа:
— Прави се на умрял! Задават се още неприятности!
Земята забоботи като котел. Като надничаха изпод длани, те наблюдаваха наближаващата вихрушка. След това вече бяха още по-наблизо — редици от смолисточерни конници, понесли се право насреща им.
— Копелета! Връщат се! — възкликна Матахачи и се вдигна на коляно, като че се готвеше да побегне.
Такедзо го сграбчи за глезена, като за малко не го счупи и го дръпна на земята.
Само след миг конете вече профучаваха край тях — стотици кални смъртоносни копита, които препускаха в боен ред и тъпчеха падналите самураи. Ездачите се нижеха с бойни викове на уста, с дрънчащи и звънтящи доспехи и оръжие.
Матахачи лежеше по корем със затворени очи и се надяваше, противно на всяка надежда, че няма да бъдат стъпкани, но Такедзо гледаше нагоре, без да мигне. Конете минаха толкова наблизо, че усетиха миризмата им. И после всичко свърши.
Като по чудо бяха останали невредими и незабелязани, няколко минути и двамата мълчаха, изумени и невярващи.
— Отново сме спасени! — възкликна Такедзо и протегна ръка към Матахачи.
Като все още се притискаше към земята, Матахачи бавно обърна глава и показа широка, леко трепереща усмивка.
— Някой е на наша страна, това е направо сигурно — дрезгаво рече той.
Много трудно, помагайки си един другиму, двамата приятели се изправиха на крака. Бавно, като куцукаха с преметнати през раменете ръце, си проправиха път през бойното поле до укритието на гористите хълмове. Там се строполиха на земята, но след като починаха малко, започнаха да търсят храна. Два дена изкараха с диви кестени и ядивни листа във влажните пещери на връх Ибуки. Това ги спаси да не умрат от глад, но Такедзо страдаше от болки в стомаха, а Матахачи червата направо го мъчеха. Нямаше храна да го засити, нямаше питие да утоли жаждата му, но дори и той усети силата си малко по малко да се връща.