Оцу извърна бялото си лице леко настрани и вдигна скъпоценното притежание към устните си. Щом навлажни мундщука и вътрешно се приготви да свири, тя заприлича на някаква съвсем различна Оцу, Оцу, въплътила силата и достойнството на изкуството. Обърна се към Такуан и повторно, според правилата за държание, отрече, че притежава всякакви умения. Той кимна вяло.
Звукът на флейтата сякаш се разля. Тънките пръсти на момичето се движеха по седемте отвора на инструмента, ставите им приличаха на мънички джуджета, завладени от бавен танц. Звукът бе нисък, като ромон на извор. Такуан усети, че самият той се превръща в течаща вода, плиска се в пролома, заиграва в плитчините. Когато прозвучаха високите тонове, усети духа си да се понася към небето, за да лудува там с облаците. Земните звуци и небесните отгласи се сляха и преобразиха в печалните стонове на духащия между боровете вятър, който жали за нетрайността на този свят.
Докато слушаше унесен, със затворени очи, Такуан не можеше да не си припомни преданието за княз Хиромаса, който, докато през една лунна нощ се разхождал при портата Судзаки в Киото и свирел на флейта, чул друга флейта да приглася на неговата. Князът тръгнал да търси свирача и го открил на горния етаж на портата. След като си разменили флейтите, двамата свирили цяла нощ заедно. Едва по-късно князът открил, че с него седял дявол, преобразен в човешки облик.
— Дори един дявол — помисли Такуан, — се трогва от музиката. Колко по-дълбоко човекът, изложен на пет вида страсти, трябва да се вълнува от звуците на флейтата в ръцете на това красиво момиче!
Искаше му се да заплаче, но не пророни нито сълза. Лицето му потъна надолу между коленете, които несъзнателно прегърна по-здраво.
Светлината от огъня постепенно избледня, а страните на Оцу се обагриха в по-наситено червено. Беше така завладяна от музиката, че човек трудно можеше да я различи от инструмента, на който свири.
Дали призоваваше майка си и баща си? Дали тези издигащи се към небето звуци наистина питаха: „Къде сте?“. И не се ли смесваше с това и горчивото разочарование на девойката, изоставена и измамена от неверен мъж?
Изглеждаше като упоена от музиката, завладяна от собствените си чувства. Дишането й започна да издава умора; ситни капчици пот се появиха покрай корените на косата й. Сълзи потекоха по лицето й. Макар мелодията да бе пресечена от сподавени ридания, тя сякаш продължи завинаги.
Тогава внезапно в тревата нещо се раздвижи. Не беше на повече от петнадесет или двадесет лакти от огъня и по шума приличаше на пълзящо животно. Главата на Такуан се вдигна рязко нагоре. Той погледна право към тъмния предмет, вдигна спокойно ръка и махна за поздрав.
— Ти там! Трябва да ти е студено от росата. Ела тук при огъня и се постопли. Ела да си поговориш с нас, моля те.
Стресната, Оцу спря да свири и попита:
— Пак ли си говориш сам, Такуан?
— Не забеляза ли? — попита той и посочи с пръст. — От известно време Такедзо е ето там и те слуша как свириш на флейта.
Тя се извърна да погледне и след това с писък метна флейтата си по черната сянка. Наистина беше Такедзо. Той скочи като подплашен елен и побягна.
Такуан, изненадан от писъка на Оцу, колкото и Такедзо, се почувства, сякаш мрежата, която така внимателно бе стягал, сега се е скъсала и рибата е избягала. Той скочи на крака и колкото му глас държи извика:
— Такедзо, спри!
В гласа му имаше надмощие, някаква заповедническа сила, на която не можеше лесно да се устои. Беглецът се спря като закован и леко зашеметен погледна назад. Взря се в Такуан с подозрителен поглед.
Монахът не каза нищо повече. Бавно кръстоса ръце пред гърдите си и впери в Такедзо също такъв неподвижен поглед, какъвто и той в него. Двамата сякаш дори задишаха едновременно.
Постепенно в ъгълчетата на очите на Такуан се появиха бръчиците, които предхождат приятелска усмивка. Той разтвори ръце, направи на Такедзо знак да се приближи и каза:
— Е, ела тук.
При тези думи момчето премигна и по тъмното му лице се изписа необичайно изражение.
— Ела тук — подкани го Такуан, — и ще можем да си поговорим.
Последва озадачено мълчание.
— Имаме много за ядене и дори малко саке. Знаеш ли, ние не сме ти врагове. Ела тук при огъня. Да поговорим.
Отново мълчание.
— Не правиш ли голяма грешка, Такедзо? Пред теб има свят с огън, храна, напитки и дори човешко съчувствие. Ти настояваш да останеш затворен в твоя си собствен ад. Доста криво гледаш на света, знаеш ли? Но аз ще престана да се опитвам да споря с теб. В твоето състояние надали можеш да се вслушаш в разума. Просто ела тук при огъня. Оцу, стопли картофената яхния, която сготви преди малко. Аз също съм гладен.