Оцу сложи съда на огъня, а Такуан постави близо до пламъка една стомна със саке, за да се стопли. Мирната гледка уталожи страховете на Такедзо и той запристъпва по-наблизо. Когато беше почти до тях, спря и застана неподвижно, явно сдържан от някакво вътрешно смущение.
Такуан търкулна един камък до огъня и потупа Такедзо по гърба.
— Седни тук — каза той.
С рязко движение момчето седна. Оцу от своя страна не можеше дори да погледне в лицето приятеля на своя бивш годеник. Чувстваше се, сякаш е близо до отвързан звяр.
Такуан вдигна похлупака на съда и отбеляза:
— Изглежда е готово.
Набучи един картоф с краищата на клечките си за хранене, изтегли го навън и го бутна в устата си. Сдъвка го със задоволство и обяви:
— Много са хубави и мекички. Няма ли да ги опиташ, Такедзо?
Такедзо кимна и за първи път се усмихна, като показа два реда безупречно бели зъби. Оцу напълни една паничка и му я подаде, при което той започна поред да духа горещата яхния и да преглъща от нея на големи хапки. Ръцете му трепереха, а зъбите потракваха по ръба на паницата. Толкова бе прегладнял, че не можеше да овладее това треперене. Направо плашеше.
— Нали е хубаво? — попита монахът, като остави клечките си. — А искаш ли малко саке?
— Не искам.
— Не го ли обичаш?
— Сега не искам.
След толкова време в планината Такедзо се боеше, че от питието може да му прилошее.
След малко той доста любезно добави:
— Благодаря ви за храната. Вече се стоплих.
— Наяде ли се?
— Достатъчно ми беше, благодаря. — Той върна паничката си на Оцу и попита: — Защо сте дошли тук? Видях огъня ви и предишната нощ.
Въпросът стресна Оцу и тя не бе готова с отговор, но Такуан й се притече на помощ и направо каза:
— Да ти кажа право, дойдохме тук да те уловим.
Такедзо не се показа особено изненадан, макар изглежда се поколеба дали да вземе току-що казаното от монаха за истина. Главата му клюмна мълчаливо. Местеше поглед от Такуан към момичето и обратно.
Монахът видя, че е дошло времето да действа. Той се обърна, за да погледне право към Такедзо и заговори:
— Е, какво ще кажеш? След като така или иначе ще те хванат, няма ли да бъде по-добре да бъдеш под бремето на закона на Буда? Разпоредбите на даймио са закон и законът на Буда е закон, но от двата този на Буда е по-лекият и по-човечният.
— Не, не — възкликна Такедзо и заклати ядосано глава.
Такуан продължи с мек глас.
— Само ме изслушай за малко. Разбирам, че си решен да се държиш до смърт, но можеш ли в крайна сметка действително да спечелиш?
— Какво ще рече дали мога да спечеля?
— Искам да кажа, можеш ли с успех да се противопоставиш на хората, които те мразят, на законите на областта и на твоя най-зъл враг, на теб самия?
— О, аз знам, че вече съм загубил — простена Такедзо. Лицето му се изкриви тъжно и очите му се наляха със сълзи. — На края ще ме посекат, но преди това ще убия старицата Хониден, войниците от Химеджи и всички други, които мразя! Ще убия колкото мога повече!
— А какво ще правиш със сестра ти?
— А?
— Огин. Какво ще стане с нея? Нали знаеш, че е затворена в укреплението при Хинагура?!
Въпреки че от по-рано беше решен да я спаси, сега Такедзо не успя да отговори.
— Не смяташ ли, че е време да се замислиш за бъдещето на тази добра жена? Тя е направила толкова много за теб. А какво ще стане с твоя дълг да продължиш името на баща си, Шимен Мунисай? Забрави ли, че това име е свързано чрез семейството Хирата с прочутия род Акамацу от Харима?
Такедзо скри лице с почернелите си, почти заприличали на лапи ръце. Изтънелите му рамене заподскачаха нагоре и се затресоха на измършавялото му, треперещо тяло. Избухна в горчиви ридания.
— Не… не знам. Какво… какво значение има това сега?
В този миг Такуан внезапно стисна юмрук и здраво перна с него Такедзо в челюстта.
— Глупак! — гръмна гласът на монаха.
Изненадан, Такедзо се олюля от удара и преди да е успял да се оправи, получи още един от другата страна.
— Недодялан нехранимайко! Глупав неблагодарник! Понеже майката, бащата и предците ти не са тук, за да те накажат, аз ще го направя вместо тях. Ето ти! — Монахът отново го удари и този път направо го повали на земята. — Още ли боли? — попита той войнствено.
— Да, боли — простена беглецът.
— Добре. Щом боли, значи може още в жилите ти да тече малко човешка кръв. Оцу, подай ми, моля, това въже… Е, какво чакаш? Донеси ми въжето! Такедзо вече знае, че ще го завържа. Той е готов за това. Това не е въжето на властта, а въжето на състраданието. Няма причина нито да се боиш от този човек, нито да го съжаляваш. Бързо, момиче, въжето!