Такедзо лежеше неподвижно по очи, без дори опит да помръдне. Такуан лесно го възседна през гърба. Ако бе пожелало да се съпротивлява, момчето лесно можеше да ритне монаха във въздуха като хартиено топче. И двамата знаеха това. Но той лежеше мълчаливо, с прострени ръце и нозе, сякаш най-сетне се е предал във властта на някакъв невидим закон на природата.
Старото дърво
Макар по това време сутринта обикновено да не удряха храмовата камбана, сега нейният тежък, отмерен звън отекна през селото и отзвуча далеч в планините. Беше денят, когато времето на Такуан изтичаше и селяните се застичаха към хълма, за да разберат, дали той е направил невъзможното. Вестта за успеха му се пръсна като горски пожар.
— Такедзо е уловен!
— Наистина?! Кой го е хванал?
— Такуан!
— Не мога да повярвам! Невъоръжен?
— Не може да е истина!
Тълпата заприижда към Шиподжи, за да се надиви на уловения беглец, вързан като животно за страничната подпора на стълбището пред главното светилище. При вида му някои преглъщаха и си поемаха шумно дъх, сякаш виждат лице в лице страховития демон на връх Ое. Сякаш за да смекчи удивлението им, Такуан седеше малко по-нагоре на стълбата, облакътен назад и дружелюбно ухилен.
— Хора от Миямото — извика той, — сега може мирно да се върнете по нивите си. Войниците скоро ще си тръгнат!
За наплашените селяни Такуан мигновено се бе превърнал в герой, в техен спасител и защитник от злото. Някои му се поклониха дълбоко, почти докосвайки с глави земята на храмовия двор; други си проправиха път напред, за да се допрат до ръката или дрехата му. Трети коленичиха в нозете му. Стреснат от тези прояви на раболепие, Такуан се дръпна настрани от тълпата и вдигна ръка, за да поиска тишина.
— Чуйте, мъже и жени на Миямото. Имам да ви казвам нещо важно. — Шумотевицата и виковете замряха. — Не аз заслужавам похвала за улавянето на Такедзо. Не на мен се дължи това, а на закона на природата. Тези, които го нарушат, в крайна сметка винаги губят. Законът е, който трябва да почитате.
— Не ставай смешен! Ти, а не природата, го улови!
— Не бъде толкова скромен, отче!
— Благодарим на който трябва!
— Забрави закона. Задължени сме сега на тебе.
— Е, тогава ми благодарете — продължи Такуан. — Нямам нищо против. Но трябва да изразите почит и към закона. Както и да е, каквото стана, стана и тъкмо сега имам нещо много важно, за което искам да ви питам. Имам нужда от вашата помощ.
— Какво е то? — попита някой от любопитното множество.
— Просто следното: какво ще правим с Такедзо сега, след като е наш? С представителя на рода Икеда, когото, сигурен съм, всички познавате на вид, се договорихме, ако не доведа до три дни беглеца, да се обеся на кедъра там. Ако успея, получих обещанието, че ще мога да реша неговата участ.
Хората си зашепнаха.
— Чухме за това!
Такуан застана в поза на съдия.
— Е, тогава какво да правим с него? Както виждате, страшилището е тук пред вас. Всъщност той не е много страховит, а? Всъщност, показа се толкова слаб, че тръгна с мен, без да се бие. Да го убием ли или да го пуснем да си върви?
Последва ропот на недоволство при мисълта, че Такедзо може да бъде пуснат. Един от мъжете извика:
— Трябва да го убием! Нищо не става от него, той е престъпник! Ако го оставим жив, ще е като проклятие за селото.
Докато Такуан мълчеше и изглежда обмисляше възможностите, ядосани, нетърпеливи гласове отзад завикаха:
— Убийте го! Убийте го!
В този миг, като избутваше с лакти два пъти по-едри от нея мъже, една старица си проправи път напред. Разбира се, беше гневната Осуги. Щом стигна до стъпалата, тя изгледа яростно Такедзо и после се обърна с лице към селяните.
— Няма да съм доволна, ако само го убие! — извика тя и размаха един черничев клон във въздуха. — Нека първо да страда! Само погледнете това отвратително лице! — Обърна се назад към пленника, вдигна клонката си и изкрещя: — Долна, отвратителна твар! — след което го удари на няколко пъти, докато остана без дъх и ръката й увисна настрани.
Такедзо се сви от болка, а Осуги със застрашителен вид се обърна към Такуан.
— Какво искаш от мен? — попита я монахът.
— Заради този убиец беше съсипан животът на сина ми. — Като се тресеше цяла, тя изкрещя: — А без Матахачи няма кой да продължи нашето семейно име.
— Добре — продължи Такуан. — Матахачи, ако нямаш нищо против да го кажа, никога не е струвал много. Няма ли в крайна сметка да е по-добре да приемеш за наследник зет си и да дадеш на него почитаното име Хониден?