Без повече суетня Такуан кимна.
— Добре. Така да е.
Отвърза въжето от стълбата, хвана го и като куче на каиш повлече Такедзо към кедъра. Пленникът вървеше кротко, с наведена глава, без да издаде и звук. Изглеждаше така обзет от разкаяние, че някои от по-добросърдечните хора в тълпата изпитаха малко съжаление към него. Вълнението от улавянето на този „див звяр“ още не бе утихнало обаче и всички с готовност се включиха в новото забавление. Навързаха няколко ката от въжето, вдигнаха го на един клон на около трийсет лакти от земята и здраво го затегнаха. Вързан по този начин, Такедзо приличаше не толкова на жив човек, колкото на голяма сламена кукла.
След като се върна в храма от планината, Оцу започна да изпитва необичайна и силна тъга всеки път, когато останеше сама в стаята. Питаше се защо е така, след като усамотението не беше нищо ново за нея. А и в храма винаги имаше хора наблизо. Сега имаше всички домашни удобства, обаче се чувстваше по-самотна, отколкото когато и да било през онези три дълги дни, прекарани на далечния връх само с Такуан за другар. Седнала пред ниската маса до прозореца с подпряна на длани брадичка, тя половин ден размишляваше над това, което изпитваше, преди да стигне до някакъв извод.
Чувстваше, че преживяното я е накарало да погледне вътре в себе си. Самотата, мислеше си, е като глада; не е вън, а някъде вътре в теб. Да си самотен значи да чувстваш липсата на нещо, нещо жизненоважно. На какво обаче, тя не знаеше.
Нито хората наоколо, нито удобствата на живота в храма можеха да уталожат чувството за изоставеност, което сега я мъчеше. В планината имаше само мълчание, дървета и мъгла, но там беше също и Такуан. Като в просветление й дойде мисълта, че този човек не е изцяло вън от нея. Думите му бяха стигнали право до сърцето й, бяха го затоплили и огрели, както никой огън или лампа не биха могли. После стигна до простото откритие, че е самотна, понеже Такуан не е наблизо.
С тази мисъл Оцу стана от мястото си. Умът й обаче продължаваше да се бори с все същия въпрос. След като реши какво да бъде наказанието на Такедзо, Такуан започна задълго да се затваря в стаята за гости със самурая от Химеджи. Трябваше също така постоянно да снове до селото с различни поръчения и нямаше време да разговаря с нея, както в планината. Оцу отново седна.
Само да имаше приятел! Нямаше нужда от много; само от един, който да я познава добре, някой, на когото да може да се опре, някой силен и заслужаващ пълно доверие. За това копнееше, желаеше го така силно, че почти бе на път да обезумее.
Разбира се, винаги й оставаше флейтата, но след като едно момиче навърши шестнайсет, в нея се появяват въпроси и несигурност, на които парче бамбук не може да отговори. Имаше нужда от близост и съпричастност към живота, който не искаше само да гледа отстрани.
— Толкова е отблъскващо всичко! — каза тя на глас, но това, че изказа чувствата си, никак не намали омразата й към Матахачи.
Сълзи покапаха по покритата с лак масичка; кръвта яростно запулсира в жилите й и слепоочията й поморавяха. Усети в главата си туптене.
Вратата зад нея безшумно се отвори. В храмовата кухня ярко гореше огънят, на който приготвяха вечерята.
— А-ха! Ето значи къде си се скрила! Седиш тук и оставяш целия ден да мине напразно!
На вратата се показа фигурата на Осуги. Изтръгната от унеса си, Оцу се поколеба за миг, преди да поздрави старицата и да й поднесе възглавница за сядане. Осуги само кимна за благодарност и седна.
— Добра ми снахо… — започна тя внушително.
— Да, госпожо — отвърна Оцу стреснато и се поклони ниско на старата фурия.
— Сега, след като разбрах, че наистина се имаш за моя близка, искам да поговоря с тебе за една дреболия. Но първо ми донеси малко чай. Досега говорих с Такуан и самурая от Химеджи, а послушникът там дори не ни поднесе нещо освежително. Прежадняла съм!
Оцу се подчини и й донесе чай.
— Искам да говорим за Матахачи — започна направо старицата. — Естествено, щях да съм глупачка, ако вярвах на нещо от това, което казва онзи лъжец Такедзо, обаче все пак изглежда, че Матахачи е жив и е останал в някоя друга област.
— Нима? — попита хладно Оцу.
— За това не мога да бъда сигурна, но пък е известно, че тукашният свещеник като твой настойник се съгласи ти да се омъжиш за сина ми и семейство Хониден вече те е приело за невяста. Каквото и да става в бъдеще, разчитам, че не ти е хрумвало да се отмяташ от думата си.
— Е…
— Нали никога няма да направиш нищо такова?
Оцу леко въздъхна.