— Добре, тогава съм доволна! — Говореше като пред събрание. — Знаеш какви ги приказват хората и не е ясно кога ще се върне Матахачи, затова искам да напуснеш този храм и да дойдеш да живееш при мен. Имам повече работа, отколкото мога да свърша и понеже снаха ми е толкова заета с нейното си семейство, не мога да искам прекалено много от нея. Имам нужда значи от твоята помощ.
— Но аз…
— Кой друг освен невястата на Матахачи да дойде в дома на Хониден?
— Не знам, обаче…
— Да не се опитваш да ми кажеш, че не искаш да дойдеш? Не ти ли харесва мисълта, че ще живееш под моя покрив? Повечето момичета веднага биха приели с радост!
— Не, не е това. Работата е…
— Е, тогава стига мотаене!
— Веднага ли? Няма ли да е по-добре да почакаме?
— Да почакаме какво?
— Докато… докато Матахачи се върне.
— В никакъв случай! — Тонът й не търпеше възражение. — Преди това може да почнат да ти идват мисли за други мъже. Мой дълг е да бдя за твоето добро поведение. Между това ще се погрижа да се научиш на полска работа, да се грижиш за копринените буби, да шиеш правилно и да се държиш като дама.
— О… разбирам.
Оцу нямаше сила да възрази. Главата й още бучеше след намесването на Матахачи в разговора, гърдите й бяха като приклещени. Боеше са да каже още някоя дума, за да не избухне в порой от сълзи.
— Има и още нещо — продължи Осуги. Тя вдигна повелително глава, без да забелязва колко е стреснато момичето. — Още не съм съвсем сигурна какво онзи непредвидим монах мисли да прави с Такедзо и това ме тревожи. Искам от теб внимателно да държиш двамата под око, докато се уверим, че Такедзо е мъртъв. И нощем, и денем. Ако не си особено внимателна нощем, никой не знае какво би могъл да направи Такедзо. Може да са се сговорили!
— Значи не възразявате да остана тук?
— Засега не, понеже не може да си едновременно на две места, нали? В дома на Хониден ще дойдеш с вещите си в деня, в който главата на Такедзо се отдели от тялото. Разбрано?
— Да, разбирам.
— И внимавай да не забравиш! — завърши рязко Осуги, докато излизаше бързо от стаята.
В същия миг, сякаш е изчаквала възможността, на покрития с хартия прозорец се появи сянка и един мъжки глас тихо се обади:
— Оцу, Оцу!
С надеждата, че е Такуан, тя въобще не погледна очертанията на сянката и направо се спусна да отвори прозореца. Щом го стори, подскочи назад от изненада. Срещна я погледът на офицера. Той протегна ръка, сграбчи я за китката и силно я стисна.
— Ти беше добра с мен — каза самураят, — но аз току-що получих от Химеджи заповед да се връщам.
— Е, това е много жалко.
Оцу се опита да издърпа ръката си от неговата, но той я бе хванал твърде здраво.
— Изглежда разследват станалото тук — обясни мъжът. — Стига само да имах главата на Такедзо и бих могъл да заявя, че с чест съм изпълнил дълга си. Името ми ще бъде очистено. Онзи смахнат и упорит Такуан не ми позволи да я взема. Каквото и да му говоря, не ще да чуе нищо. Мисля обаче, че ти си на моя страна; ето защо дойдох тук. Моля, ще вземеш ли това писмо и ще го прочетеш ли по-късно, някъде, където никой няма да те види?
Натика писмото в ръката й и мигновено изчезна. Оцу чу стъпките му бързешком да се отдалечават надолу по стълбището към пътя.
Не беше просто писмо, тъй като в него имаше увита едра златна монета. Самото послание обаче беше съвсем ясно — от Оцу се искаше в близките няколко дни да отреже главата на Такедзо и да я донесе в Химеджи, където авторът на писмото щял да я направи своя съпруга и тя да живее в богатство и слава до края на дните си. Посланието носеше името на Аоки Тандзаемон, което, според собственото свидетелство на въпросния, принадлежало на един от най-прославените в областта воини. На Оцу й се прииска да избухне в смях, но възмущението й попречи.
Щом свърши да чете, я повика Такуан:
— Оцу, яде ли вече?
Тя нахлузи сандалите и излезе да говори с него.
— Не ми се яде. Боли ме главата.
— Какво е това в ръката ти?
— Писмо.
— Ново писмо ли?
— Да.
— От кого?
— Толкова си нахален, Такуан!
— Любопитен, момичето ми, любознателен. Не нахален!
— Искаш ли да му хвърлиш едно око?
— Ако не възразяваш.
— Само колкото да убиеш времето?
— Това също е добра причина.
— Ето. Изобщо не възразявам.
Оцу му подаде писмото, след прочитането на което Такуан гръмко се засмя. Тя също не успя да попречи на ъгълчетата на устата си да се извият нагоре.
— Бедният човечец! Толкова се е отчаял, че се опитва да те подкупи с пари и любов едновременно. Това писмо е направо смешно! Трябва да кажа, нашата страна е наистина щастлива, че има такива блестящи, достопочтени самураи! Толкова е храбър, че иска от едно обикновено момиче да отреже нечия глава заради него. И толкова глупав, че да моли за това писмено.