— Свиня! Няма да забравя това!
— Скоро ще забравиш всичко. Преди да станеш на сушено месо, Такедзо, огледай добре широкия свят наоколо. Взри се в света на хората и престани да мислиш само за себе си. И после, когато пристигнеш на онзи другия свят отвъд и се събереш с предците си, кажи им, че малко преди да умреш, това ти е казал един мъж на име Такуан Сохо. Те много ще се зарадват да узнаят, че си имал такъв отличен наставник, макар и да си научил какво всъщност е животът твърде късно, за да донесеш на семейното си име друго, освен срам.
Оцу, която стоеше на известно разстояние като вцепенена, се завтече напред и с викове се нахвърли върху Такуан.
— Това вече е прекалено, Такуан! Слушах ви и чух всичко. Как може да си толкова жесток към някой, който дори не може да се защитава? Та ти си вярващ човек, или поне за такъв те мислят! Такедзо казва истината, че ти се е доверил и те е оставил да го плениш без бой.
— Що за чудо е това? Да не би моят другар по оръжие да се обръща против мен?
— Имай милост, Такуан! Като те чуя да говориш така, те намразвам, наистина те намразвам. Ако си намислил да го убиеш, тогава убий го и край! Такедзо се е примирил със смъртта. Дай му да умре в мир!
Беше толкова разярена, че ядно сграбчи монаха за предната част на дрехата.
— Мълчи! — отвърна той с необичайна за него грубост. — Жените нищо не разбират от тези неща! Дръж си езика или ще те закача да висиш там заедно с него.
— Не, няма да мълча, няма! — изкрещя тя. — И на мен трябва да ми е позволено да говоря. Не дойдох ли с теб в планината и не останах ли там три дни и три нощи?
— Това няма нищо общо. Такуан Сохо ще накаже Такедзо, както намери за добре.
— Тогава накажи го! Убий го! Веднага. Не ти подобава да се присмиваш на неговото нещастие, докато той виси там полумъртъв.
— Обаче да се присмивам на глупаци като него се оказва моя стара слабост.
— Това е безчовечно!
— Веднага се махай! Върви си, Оцу. Остави ме на мира.
— Няма!
— Стига с това твое упорство! — извика Такуан и бутна силно момичето с лакът.
Когато се съвзе, Оцу се намери паднала до кедъра. Притисна лице и гърди към ствола и заплака. Не беше си и помисляла, че Такуан може да бъде толкова жесток. Хората в селото вярваха, че макар да е накарал да завържат Такедзо, на края монахът ще се смили и ще облекчи наказанието. Сега Такуан заяви, че негова „слабост“ било да се радва при гледката на Такедзовите страдания! Колко жестоки са хората! Оцу потрепери.
Щом дори Такуан, на когото толкова се доверяваше, може да стане дотам безсърдечен, тогава целият свят наистина трябва да е непонятно и безкрайно зъл. И щом няма съвсем никого, на когото да се довери…
Усети в дървото необикновена топлина, усети, като че в огромния му, древен ствол, толкова дебел, че десетима мъже не можеха да го обхванат с разперени ръце, тече кръвта на Такедзо от неговия затвор в клоните горе.
Колко достоен е той за самурайски син! Колко смел! Когато Такуан го завърза за първи път и отново преди малко тя видя по-слабата страна на Такедзо. И той можеше да плаче. Досега се бе водила по мнението на тълпата, без да има същинска представа за самия човек. Кое у него кара хората да го мразят като дявол и да го преследват като звяр?
Гърбът и раменете й се затресоха от ридания. Притисна се силно към ствола и отърка влажните си от сълзи бузи в кората му. Вятърът пронизително свиреше в горните клони, които силно се клатеха насам-натам. Едри дъждовни капки паднаха в яката на кимоното й и се застичаха по гърба, по който пролази тръпка.
— Хайде, Оцу — извика Такуан и покри главата си с ръце. — Ще се намокрим.
Тя дори не му отвърна.
— Всичко беше по твоя вина, Оцу! Ревла си ти! Щом заплачеш, небето също започва да плаче. — После добави, вече без закачливата нотка в гласа: — Вятърът става по-силен и изглежда ни чака голяма буря, така че давай да се прибираме вътре. Не си губи силите да плачеш за човек, който така или иначе ще умре! Хайде!
Такуан преметна края на кимоното върху главата си и затича към храма да се скрие на сухо.
След секунди се изливаше порой. Дъждовните капки се сипеха по земята и оставяха по нея малки бели петънца. Макар водата да се стичаше на струя по гърба й, Оцу не се помръдна. Не можеше да се откъсне от мястото си, дори след като подгизналото й кимоно залепна за кожата и тя измръзна до кости. Когато мислите й се насочиха към Такедзо, дъждът престана да я занимава. Не й хрумна да се попита защо и тя трябва да страда, просто понеже той страда; умът й бе завладян от тепърва появилия се в него образ на мъжа, какъвто трябва да бъде. Тя мълчаливо се замоли неговият живот да бъде пощаден.