Кръжеше около подножието на кедъра и често вдигаше поглед към Такедзо, но не можеше да го види заради бурята. Несъзнателно го повика по име, но отговор нямаше. В ума й се роди подозрение, че той може да гледа на нея като на човек от семейство Хониден или просто един от враждебните обитатели на селото.
— Ако остане навън в този дъжд — помисли си тя отчаяно, — със сигурност ще е мъртъв до сутринта. О, няма ли на този свят никой, който да го спаси?
Затича се с пълна сила. Бушуващият вятър я тласкаше отзад. Кухненската постройка и жилищата на свещеника зад главния храм бяха със здраво залостени кепенци. От улуците преливаше вода и се стичаше на дълбоки вади надолу по хълма.
— Такуан! — изкрещя Оцу.
Беше стигнала до вратата на неговата стая и заудря по нея с всички сили.
— Кой е? — дойде гласът му отвътре.
— Аз съм… Оцу!
— Какво правиш още навън?
Бързо отвори вратата и я изгледа стреснат. Въпреки широката стряха на сградата, дъждът го мокреше.
— Влизай бързо вътре! — възкликна монахът и посегна да хване Оцу за ръката, но тя се дръпна назад.
— Не. Дойдох да помоля за нещо, не да се изсуша. Умолявам те, Такуан, свали го от онова дърво!
— Какво? Нищо такова няма да направя! — отвърна той упорито.
— О, моля те, Такуан, трябва. Ще съм ти благодарна навеки. — Тя падна на колене в калта и вдигна ръце за молба. — Аз нямам значение, но трябва да помогнеш на него! Моля те! Не може просто да го оставиш да умре… не може!
Шумът от пороя почти заглушаваше нейния идващ през сълзи глас. С все още вдигнати напред ръце тя приличаше на будист, който се упражнява в безразличие към плътта под някой леденостуден водопад.
— Коленича пред теб, Такуан. Умолявам те. Ще направя всичко, каквото пожелаеш, но моля те, спаси го!
Такуан мълчеше. Очите му бяха плътно затворени, като врати към светилище, където се пази някой недостъпен Буда. След малко той ги отвори с дълбока въздишка и избълва пламък.
— Върви си лягай! Още сега! По начало си слабовата и да стоиш навън в това време е самоубийство.
— О, моля те, моля те — продължи да настоява тя и посегна към вратата.
— Аз си лягам. Съветвам те да направиш същото.
Гласът му беше като лед. Вратата се затвори с трясък. При все това Оцу не искаше да се отказва. Пропълзя под къщата, докато стигна до мястото, където предполагаше, че спи монахът и извика нагоре към него:
— Моля те! Такуан, за мен това е най-важното нещо на света! Такуан, чуваш ли ме? Отговори ми, моля те! Ти си чудовище! Безсърдечен, студен дявол!
Известно време монахът търпеливо я слушаше, без да й отвръща, но от нея му беше невъзможно да заспи. Най-сетне, в пристъп на гняв той скочи вън от постелята си и извика:
— Помощ! Крадец! Под пода ми има крадец. Хванете го!
Оцу пропълзя отново навън под пороя и победена се оттегли. Тя обаче не се беше предала.
Камъкът и дървото
До следващата сутрин вятърът и дъждът бяха отмили пролетта без следа. Слънцето яростно прежуряше и малцина от селяните ходеха без широкопола шапка, с която да се пазят от него.
След като потегли нагоре към храма, Осуги стигна до вратата на Такуан прежадняла и задъхана. Изпод края на косата й се стичаха капчици пот, които се сливаха на струйки и тръгваха надолу по внушителния й нос. Не забелязваше това, тъй като бе препълнена с любопитство за съдбата на жертвата си.
— Такуан — извика тя, — Такедзо оживял ли е след бурята?
Монахът се появи на терасата.
— О, вие ли сте? Страхотен порой, а?
— Да — засмя се тя криво. — Направо убийствен.
— Сигурен съм, обаче, че знаете, че не е много трудно за една-две нощи да се издържи и на най-проливния дъжд. Човешкото тяло може да понесе много. Слънцето е всъщност смъртоносно.
— Да не искате да кажете, че е още жив? — попита недоверчиво Осуги и веднага обърна сбръчканото си лице към кедъра. От слънцето очите й се присвиха като иглички. Вдигна ръка да ги заслони и за миг се поуспокои. — Виси там просто като мокър парцал — заяви тя с подновена надежда. — Не може да има останал живот в него, не може.
— Още не виждам враните да му кълват лицето — усмихна се Такуан. — Това май означава, че още диша.
— Благодаря, че ми казахте. Учен мъж като вас трябва със сигурност да знае повече от мен за тези неща. — Тя проточи врат и погледна в помещението зад гърба му. — Не виждам снаха си никъде. Ще я повикате ли заради мен, моля?