— Снаха ви ли? Аз не вярвам въобще да съм я срещал. Във всеки случай, не знам името й. Как мога да я повикам?
— Повикайте я, казах ви! — повтори нетърпеливо Осуги.
— За кого говорите, за бога?
— Ами за Оцу, разбира се!
— Оцу ли? Защо я наричате ваша снаха? Тя нали не е влязла в семейство Хониден?
— Не, не още, но много скоро мисля да я приема като невяста на Матахачи.
— Трудно ми е да си представя това. Как може тя да се омъжи за някой, ако той не е тук?
Осуги се възмути още повече.
— Виж, нехранимайко! Това никак не те засяга! Само ми кажи къде е Оцу!
— Допускам, че е още в леглото.
— О, да, трябваше да се сетя — промърмори старицата като на себе си. — Наистина аз й казах да наблюдава Такедзо нощем и до сутринта тя трябва доста да се е уморила. Между другото — продължи тя с обвинителен тон, — ти не би ли трябвало да го наблюдаваш през деня?
Без да дочака отговор, тя се обърна кръгом и отиде под кедъра. Там дълго, като в унес, се завзира нагоре. Щом най-сетне се съвзе от вцепенението, тръгна обратно към селото с черничева пръчка в ръка.
Такуан се върна в стаята си, където остана до вечерта.
Стаята на Оцу беше в същата постройка, недалеч от неговата. Вратата й остана затворена през целия ден, освен когато един послушник я отваряше, няколко пъти й носеше лекарство и пръстена паничка, пълна с гъста оризова отвара. Когато предишната нощ я намериха полумъртва под дъжда, трябваше да я завлекат вътре, а тя риташе и пищеше. Насила я накараха да изпие малко чай. После, докато тя седеше мълчаливо облегната на стената, свещеникът строго й се скара. На сутринта имаше силна треска и едва успяваше да вдигне глава, за да отпие от отварата.
Падна нощ. За разлика от предишната вечер, сега в небето светеше ярка луна като прорязана в него дупка. Щом всички останала заспаха дълбоко, Такуан остави настрана книгата, която четеше, нахлузи дървените си налъми и излезе на двора.
— Такедзо! — извика той.
Високо над него един клон се разклати и от него падна лъскава капки роса.
— Бедното момче, навярно няма сила да отговори — каза Такуан на себе си. — Такедзо! Такедзо!
— Какво искаш, монашеско копеле! — прозвуча ядовит глас в отговор.
Такуан рядко се стряскаше, но сега трудно можеше да скрие изненадата си.
— Със сигурност шумно лаеш за човек, който е пред вратата на смъртта. Сигурен ли си, че не си всъщност някоя риба или някакво морско чудовище? При това положение трябва да изкараш още пет-шест дни в повече. Между другото, как е стомахът ти? Достатъчно ли е празен?
— Остави светските разговори, Такуан. Просто ми отрежи главата и с това да се свърши.
— О, не! Не толкова бързо! Човек трябва да внимава с такива неща. Ако веднага отрежа главата ти, тя сигурно ще падне върху мен и ще се опита да ме ухапе. — Такуан впери поглед в небето и заговори провлачено: — Каква красива луна! Ти си щастлив, че можеш да я гледаш от такова благоприятно място.
— Добре, мръсно монашеско псе, сега само ме гледай! Ще ти покажа какво мога да направя, ако си го наумя!
Като събра всичката си сила, Такедзо започна да се клати силно нагоре-надолу с цялата си тежест, като почти счупи клона, за който беше вързан. Долу се посипаха кора и клони. Такуан остана невъзмутим, но може би малко превзето безразличен.
Монахът спокойно очисти раменете си и щом свърши, вдигна пак поглед нагоре.
— Така трябва, Такедзо! Добре е да се ядосваш, както сега. Продължавай! Изпитай силата си докрай, покажи, че си истински мъж, покажи от какво тесто си замесен! В наши дни хората смятат, че е признак на мъдрост и зрялост да можеш да владееш гнева си, но аз ти казвам — те са глупаци. Мразя да гледам младежите толкова сдържани, толкова благопристойни. Те имат повече дух от по-старите от тях и трябва да го покажат. Не се сдържай, Такедзо! Колкото повече се ядосваш, толкова по-добре!
— Само почакай, Такуан! Ако мога да прегриза това въже само със зъби, ще го направя, само за да ми паднеш в ръцете и парче по парче да те разкъсам!
— Това обещание или заплаха е? Ако наистина смяташ, че можеш да го направиш, аз ще остана тук долу и ще чакам. Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш, така че да не убиеш себе си, преди въжето да се е скъсало?
— Млъквай! — изкрещя дрезгаво Такедзо.
— Всъщност, Такедзо, ти си настина силен! Цялото дърво се люлее. Обаче, съжалявам да го кажа, но не забелязвам земята да се тресе. Знаеш ли, бедата при теб е, че в действителност си слаб. Гняв като твоя не е нищо повече от лична злоба. Гневът на истинския човек е израз на нравствено възмущение. Гняв заради дребни чувства е за жените, не за мъже.
— Няма да чакаш дълго — заплаши Такедзо. — Ще започна право от врата.