Той продължи да се бори, но здравото въже не даваше признак да изтънява. Такуан го гледа известно време и му предложи приятелски съвет:
— Защо не спреш с това, Такедзо — няма да те доведе до никъде. Само ще се изтощиш, а от каква полза ще е това за тебе? Колкото и да се опъваш и извърташ, не можеш да счупиш и един клон от това дърво, нито пък ще стреснеш с нещо мирозданието.
Такедзо гръмко простена. Пристъпът премина и той осъзна, че монахът е прав.
— Смея да твърдя, че цялата тази сила щеше да е по-полезна, ако беше впрегната за благото на страната. Наистина, Такедзо, трябва да се опиташ да направиш нещо за другите, макар точно сега да е малко късно да започваш. Стига само да беше опитал, можеше да успееш да стреснеш боговете и дори вселената, да не говорим за обикновените, прости хора. — Гласът на Такуан прие малко нравоучителен оттенък. — Жалко е, много е жалко! Макар да си се родил човек, приличаш повече на животно, не си по-добър от никой глиган или вълк. Колко тъжно е, че хубав младеж като теб трябва да намери края си тук, без никога да се е очовечил напълно! Каква загуба!
— Ти себе си човек ли наричаш?! — изплю през зъби Такедзо.
— Слушай, дивако! През цялото време прекалено много вярваше на грубата си сила и си мислеше, че на този свят нямаш равен. Но виж къде си стигнал сега!
— Нямам от какво да се срамувам. Борбата не беше честна.
— Това в крайна сметка не променя нещата, Такедзо. Вместо да те победят с юмруци, те победиха с ум и с думи. Загубиш ли, това е. И харесва ли ти или не, аз седя на камъка, а ти висиш безпомощен там. Не можеш ли да видиш разликата между двама ни?!
— Да. Ти удряш под пояса. Ти си лъжец и страхливец!
— Лудост щеше да е от моя страна да се опитам да те хвана със сила. Много си силен телом. За един човек не е много вероятно да победи в борба тигър. За щастие това рядко му се налага, тъй като е по-умният от двамата. Не са много, които ще оспорят дали тигрите стоят по-долу от хората.
Такедзо с нищо не показа, че още слуша.
— Същото е и с твоята тъй наречена храброст. Държанието ти досега с нищо не свидетелства, че това е нещо повече от храбростта на звяр — такава, която не зачита ценностите и живота на хората. Това не е онази храброст, която отличава един самурай. Истинската храброст познава и страха. Тя знае как да се бои от онова, от което човек трябва да се страхува. Искрените хора са страстно привързани към живота, пазят го като скъпоценност. И избират добро време и място да се разделят с него и да умрат с достойнство.
Още нямаше отговор.
— Това имам предвид, като казвам, че е жалко за теб. Родил си се със силно и издръжливо тяло, но ти липсват и знание, и мъдрост. Успял си да усвоиш някои от по-неуместните страни на Пътя на самураите, но не си направил усилие да придобиеш мъдрост или добродетел. Говори се, че Пътя на знанието трябвало да се съчетае с Пътя на самураите, но когато са правилно съчетани, това вече не са два пътя, а един. Само един Път, Такедзо.
Дървото мълчеше досущ като камъка, на който седеше Такуан. Мракът също бе безшумен. След няколко мига Такуан бавно и замислено стана.
— Помисли за това още една нощ, Такедзо. След като го направиш, ще ти направя услугата да ти отрежа главата.
Тръгна да се отдалечава с дълги, устремни крачки и наведена глава. Не беше изминал повече от двадесет разкрача, когато гласът на Такедзо проехтя:
— Чакай!
Такуан се обърна назад и извика:
— Какво искаш сега?
— Върни се.
— М-м. Не ми казвай, че искаш да ме слушаш още, а? Да не би накрая да започваш да мислиш?
— Такуан! Спаси ме!
Такедзовият вик за помощ беше силен и умолителен. Клонът затрепери сякаш заедно с цялото дърво заплака.
— Искам да бъда по-добър човек. Сега разбирам колко е важно, каква благодат е да си се родил човек. Почти мъртъв съм, но разбирам какво значи да си жив. И сега, когато съм го разбрал, целият ми живот ще бъде да остана вързан за това дърво! Не мога да променя, каквото съм направил.
— Най-накрая почваш да се вразумяваш. За първи път в живота си говориш като човек.
— Не искам да умра — извика Такедзо. — Искам да живея. Искам да съм свободен, да опитам отново и този път да направя всичко както трябва — Тялото му се сгърчи от ридания. — Такуан… моля те! Помогни ми… помогни ми!
Монахът поклати глава.
— Съжалявам, Такедзо. Не ми е дадено да го направя. Такъв е законът на природата. Не можеш да повториш нещо, което вече си направил. Така е в живота. Всичко в него е веднъж завинаги. Всичко! Не можеш да си сложиш главата обратно на място, след като врагът вече я е отрязал. Така стоят нещата. Естествено, жал ми е за теб, но не мога да развържа това въже, понеже не аз съм го вързал. Ти го направи. Мога само да ти дам съвет. Посрещни смъртта смело и спокойно. Кажи молитва и се надявай, че някой ще си направи труда да я чуе. И заради твоите предци, Такедзо, имай доброто възпитание да умреш с мирно изражение на лицето си!