Потупването на сандалите на Такуан замря в далечината. Той си отиде и Такедзо престана да вика. Последва съвета, който му даде монахът, затвори очите си, които сякаш току-що се бяха пробудили и забрави за всичко. Забрави живота и забрави смъртта. Лежеше съвършено неподвижен под рояка малки звездици, докато нощният вятър въздишаше между клоните. Беше му студено, много студено.
След време усети, че в подножието на кедъра има някой. Който и да беше това, сега той се беше вкопчил в широкия ствол и отчаяно, но не особено ловко се опитваше да се изкатери до най-ниския клон. Такедзо чуваше как почти след всяко изкачване катерачът пак се плъзга надолу. Чуваше също как по земята се посипват парченца кора и беше сигурен, че ръцете на непознатия са вече доста по-зле олющени, отколкото дървото. Онзи обаче упорстваше, отново и отново се вкопчваше в ствола, докато първият клон най-сетне бе достигнат. После сянката с относителна лекота стигна до мястото, където лежеше Такедзо, трудно различим от клона, за който го бяха вързали и изгубил вече последни сили. Един задъхан глас го повика шепнешком по име.
С голям труд Такедзо отвори очи и се озова лице в лице със същински скелет. Само очите светеха и имаха живот. Лицето заговори:
— Аз съм! — каза то по детински просто.
— Оцу?
— Да, аз съм. О, Такедзо, хайде да избягаме! Чух те да викаш, че с цялото си сърце искаш да живееш.
— Да избягаме ли? И ти ще ме развържеш, ще ме освободиш?
— Да. И аз вече не мога да понасям това село. Ако остана тук… о, не искам дори да мисля за това. Имам за какво да го направя. Просто искам да се махна от това глупаво и жестоко място. Аз ще ти помогна, Такедзо! Можем да си помогнем един на друг.
Оцу вече бе облякла дрехи за път и всички нейни притежания висяха на рамото й в една платнена торбичка.
— Бързо, срежи въжето! Какво чакаш? Срежи го!
— Ей сега.
Тя извади малък нож и почти веднага успя да пререже връзките на пленника. Докато изтръпналите му крайници се отпуснат и силата им се върне, минаха няколко минути. Оцу се опита да му даде опора, поради което, щом той се подхлъзна, повлече надолу и нея. Двете тела се вкопчиха едно за друго, блъснаха се в един клон, извиха се във въздуха и тупнаха на земята.
Такедзо се изправи. Зашеметен от падането от тридесет стъпки и вцепенен от слабост, той при все това заби здраво нозе в земята. Оцу се загърчи на четири крака от болка.
— О-о-о — застена тя.
Той я прегърна и й помогна да стане.
— Мислиш ли, че имаш нещо счупено?
— Нямам представа, но мисля, че мога да вървя.
— Паднахме през всичките клони, преди да се ударим в земята, значи навярно не си много лошо наранена.
— А ти? Ти добре ли си?
— Да… доб… добре съм — Млъкна за миг и след това неволно възкликна: — Жив съм! Наистина съм жив!
— Разбира се, че си!
— Няма „разбира се“.
— Да се махаме бързо оттук. Ако някой ни завари, здравата ще загазим.
Оцу тръгна с куцукане и Такедзо я последва… бавно, мълчаливо, като две крехки ранени мушици, тръгнали по есенна скреж.
Напредваха както могат, влачеха крака в мълчание — мълчание, нарушено едва след дълго време, когато Оцу извика:
— Виж! Към Харима се развиделява.
— Къде сме?
— На върха на прохода Накаяма.
— Наистина ли сме стигнали толкова далеч?
— Да. — Оцу се засмя отпаднало. — Изненадващо е какво може да направи човек, щом е решен на нещо. Обаче, Такедзо…
Изглеждаше стресната.
— Трябва да си страшно гладен — продължи тя. — Не си ял нищо от дни.
При споменаването на храна Такедзо изведнъж осъзна, че свитият му стомах се е сгърчил от болка. Сега, като се сети за нея, тя стана непоносима и докато Оцу успее да развърже торбата си и да извади храна от нея, му се стори, сякаш минаха часове. Спасението дойде във вид на оризови питки с обилен пълнеж от сладка фасулена каша. Докато преглъщаше тази сладост, на Такедзо му се зави свят. Пръстите, с които държеше питката, се разтрепериха. „Жив съм“, мислеше си той отново и отново и се заричаше, че отсега насетне ще води съвсем друг живот.
От алените утринни облаци бузите им също порозовяха. Щом започна да вижда по-ясно лицето на Оцу и гладът отстъпи пред сито спокойствие, струваше му се като сън, че седи тук с нея, жив и в безопасност.
— Когато се развидели, ще трябва да сме много внимателни. Почти на границата на областта сме — отбеляза Оцу.