Всъщност в главния клон и страничните разклонения на рода Хосокава се бе получило разцепление, като едната страна даваше висока оценка на Мусаши, а другата бе пристрастна към бившия ронин, който сега бе главен учител по саблен бой на главата на рода. Някои твърдяха, че истинската причина за неизбежността на битката била скритото зад завесите съперничество между Садо и Какубей.
За облекчение на Коджиро точно в този миг пристигна боцманът на „Тацумимару“, за да съобщи, че корабът е готов.
— Нали корабът няма да тръгне до залез? — попита Садо, който искаше да остане.
— Точно така — отвърна Сахей, докато крачеше из канцеларията, разтревожен от възможните последствия от днешната случка.
— Тогава имам време за малка почивка?
— Много време. Моля, заповядайте малко чай.
Оцуру се появи на вътрешната врата и повика управителя. След като я изслуша за няколко минути, Сахей се върна при Садо и каза:
— Канцеларията наистина не е подходящо място да ви приемем. Има само една крачка до градината на къщата. Бихте ли имали нещо против да отидете там?
— Това е много любезно — отговори Садо. — На кого съм задължен за това? На стопанката на къщата ли?
— Да. Тя каза, че би искала да ви благодари.
— За какво?
Сахей се почеса по главата.
— Аз, ъ-ъ, аз си мисля, за това, че не се случи нищо на Йори. Тъй като господарят не е тук…
— Като споменахте за Йори — аз бих искал да говоря с него. Ще го повикате ли?
Градината бе това, което Садо очакваше от един търговец в Сакай. Макар оградена от едната страна от склад, това бе свят, различен от горещата, прашна канцелария. Камъните и растенията бяха прясно навлажнени и между тях течеше поточе.
Осей и Оцуру бяха коленичили в малка изискана стаичка, обърната към градината. Върху татамите бе сложено вълнено килимче, а също и подноси с питки и тютюн. Садо забеляза силното благоухание на смесени благовония.
Като седна в края на стаята, той каза:
— Няма да влизам вътре. Краката ми са мръсни.
Докато му поднасяше чая, Осей се извини заради своите служители и му благодари, че е спасил Йори.
— Срещал съм това момче и преди — обясни Садо. — Радвам се да го открия отново. Как стана така, че то е във вашата къща?
Щом чу тяхното обяснение, Садо им разказа за дългото си издирване на Мусаши. След като побъбриха безгрижно няколко минути, той завърши:
— Наблюдавах Йори няколко минути през улицата. Възхитих се на способността му да се владее. Държа се много добре. Всъщност, аз мисля, че ще е грешка да се отгледа момче с такъв дух в дома на един търговец. Чудя се дали бихте имали нещо против да го поверите на моите грижи? В Кокура може да бъде отгледан като самурай.
Осей с готовност се съгласи, като каза:
— Това ще е най-доброто нещо, което някога би могло да му се случи.
Оцуру стана, за да потърси Йори, но точно в този миг той се появи зад едно дърво, откъдето беше чул целия разговор.
— Имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — попита Садо.
Преливащ от щастие, Йори замоли да бъде взет в Кокура.
Докато Садо пиеше чая си, Оцуру подготви Йори за път — кимоно, хакама, гамаши, сламена шапка — всичко беше ново. Това беше първият път, когато той въобще слагаше хакама.
Същата вечер, щом „Тацумимару“ разпери черните си криле и потегли под облаци, позлатени от залязващото слънце, Йори погледна назад към морето от лица — тези на Оцуру, на нейната майка, на Сахей, на голямата група от изпращачи. Лицето на града Сакай.
С широка усмивка на своето лице той свали шапка и я размаха към тях.
Учителят по писане
Надписът над входа на една алея в рибарския квартал в Окадзаки гласеше: „Просвещение за младите. Уроци по четене и писане“ и носеше името Мука, който, по всичко изглежда, беше един от многото обеднели, но честни ронини, които си изкарваха прехраната, споделяйки полученото като част на военното съсловие образование с децата на хора от простолюдието.
Любопитно несръчната калиграфия предизвикваше усмивки у минувачите, но Мука твърдеше, че не се срамувал от нея. Всеки път, щом станеше дума за това, той отговаряше по един и същ начин: „В сърцето си аз все още съм дете. Упражнявам се заедно с децата.“
Алеята завършваше с бамбукова горичка, отвъд която бе манежът на рода Хонда. В спокойно време той бе винаги покрит с облак прах, защото ездачите често се упражняваха от зори до мрак. Воинското родословие, с което те толкова се гордееха, бе това на известните воини Микава, от които водеше произходът си и родът на Токугава.