— Мусаши?
Мусаши се усмихна на облечения в свещеническа дреха Матахачи.
— Господарят върна ли се? — попита той.
— Не.
Минаха заедно по моста. На покрития с борове хълм на отсрещния бряг се намираше стар дзен-манастир. Тъй като хълмът бе известен като Хачиджо, манастира бе получил името Хачиджоджи. Двамата се изкатериха по тъмния склон пред портата.
— Как са нещата? — попита Мусаши. — Заниманията с дзен трябва да са трудни.
— Така е — отговори Матахачи и тъжно наклони синкавата си обръсната глава. — Често ми е минавала мисълта за бягство. Щом за да стана достойно човешко същество, трябва да премина през такива умствени мъки, също толкова добре бих могъл да си пъхна главата в примка и да забравя за нея.
— Не се оставяй това да те обезсърчи. Все още си едва в началото. Истинското ти обучение няма да започне, докато не се помолиш на учителя си и не го убедиш да те приеме за ученик.
— Това не е невъзможно. Понаучих се малко на самообладание. Винаги когато се почувствам потиснат, си мисля за теб. Щом ти успяваш да преодолееш твоите трудности, и аз би трябвало да съм способен да преодолея моите. Така и трябва да бъде. Няма нищо, което аз мога да направя, а ти — не.
— Спомням си помощта на Такуан. Ако не беше той, щях да бъда наказан със смърт.
— Успееш ли да издържиш в трудностите, можеш да изпиташ удоволствие, много по-голямо от болката — продължи тържествено Мусаши. — Ден след ден и час по час хората посрещат последователни вълни от болка и удоволствие. Ако се опитат да изпитват само удоволствие, спират да са истински живи. В такъв миг удоволствието се изпарява.
— Започвам да разбирам.
— Помисли си за обикновената прозявка. Прозявката на човек, който усърдно се е трудил, е различна от онази на някой мързеливец. Много хора умират, без да разберат какво удоволствие може да донесе една прозявка.
— Хм-м. Такива приказки чувам в храма.
— Надявам се скоро да дойде денят, когато ще те предам на твоя учител. Аз също искам да го помоля за напътствия. Имам нужда да знам повече за Пътя.
— Кога предполагаш, че ще се върне?
— Трудно е да се каже. Дзен-учителите понякога обикалят страната подобно на летящ облак, често — два-три пъти за една година. Сега, когато си тук, би трябвало да решиш да го чакаш пет или шест години, ако се наложи.
— Ти също ли?
— Да. Животът в тази задна уличка, сред бедни и честни хора, научава на много неща — това е част от моето обучение, не е загубено време.
След като напусна Едо, Мусаши мина през Ацуги. После, движен от съмнения за своето бъдеще, той изчезна в планините Танзава, за да се появи два месеца по-късно по-разтревожен и измъчен от всякога. Надмогването на една трудност само го извеждаше до нова. Понякога така се терзаеше, че сабята му изглеждаше като оръжие, обърнато срещу самия него.
Сред възможностите, които бе обмислил, беше да избере най-лесния път. Ако можеше да реши да живее по удобен, обикновен начин с Оцу, животът щеше да е прост. Почти всеки даймио би му плащал достатъчно, за да живее, може би от петстотин до хиляда крини. Когато обаче поставеше този възможност като въпрос пред себе си, отговорът винаги беше „не“. Лесният живот поставяше ограничения — той не можеше да се подчини.
В други мигове се чувстваше въобще изгубен и жадуваше заблуди, подобно на хищните демони в ада; за известно време умът му се проясняваше и той се изпълваше с радост от гордото си усамотение. В сърцето му се водеше постоянна битка между светлината и мрака. Нощем и денем той се мяташе между възторга и отчаянието. Замисляше се за майсторството си със сабята и се изпълваше с неудовлетворение. При мисълта колко е дълъг Пътят и колко далеч е той още от зрелостта, слабост пронизваше сърцето му. В други дни животът в планината повдигаше духа му и мислите му се насочваха към Оцу.
Щом слезе от върха, той се отби за няколко дни в Югьоджи във Фуджисава, след което продължи към Камакура. Там срещна Матахачи. Решен да не се връща към живот на леност, Матахачи бе в Камакура заради множеството дзен-храмове там, но страдаше от много по-силно чувство за неразположеност, отколкото Мусаши.
— Не е толкова късно — увери го приятелят му. — Ако се научиш на самообладание, можеш да започнеш отначало. Пагубно е да си казваш, че всичко е свършено и че от теб не става нищо.
Почувства се задължен да добави:
— Да ти кажа истината, аз самият се натъкнах на стена. Има случаи, когато се чудя имам ли някакво бъдеще. Чувствам се съвсем празен. Все едно съм затворен в черупка. Мразя се. Казвам си, че не съм добър. Обаче като се смъмря и се накарам да продължа, успявам да разбия черупката. И тогава пред мен се открива нова пътека.