— Повярвай ми, този път е истинско мъчение. Заплел съм се вътре в тази черупка и не мога да направя нищо. Дойдох от планините, защото си спомних за човек, който би могъл да ми помогне.
Ставаше дума за свещеника Гудо.
— Това е този, който ти е помогнал, когато за първи път си търсил Пътя, нали? — попита Матахачи. — Не можеш ли да ме запознаеш с него и да го помолиш да ме приеме за ученик?
В началото Мусаши се съмняваше в искреността на своя приятел, но след като чу за неприятностите му в Едо, сметна, че наистина го мисли. Двамата разпитаха за Гудо в редица дзен-манастири, но научиха малко. Мусаши знаеше, че свещеникът не е вече в Мьошинджи в Киото. Беше напуснал няколко години преди това и известно време пътувал на изток и североизток. Гудо бе познат като изключително своенравен човек, който днес може да бъде в Киото и да държи беседи по дзен пред императора, а на следващия ден да блуждае някъде из околностите. Знаеше се, че Гудо е спирал на няколко пъти в Хачиджоджи до Окадзаки и един монах предположи, че това е най-подходящото място да го изчакат.
Мусаши и Матахачи седнаха в малкия заслон, където спеше Матахачи. Мусаши често го посещаваше тук и те си говореха до късно през нощта. На Матахачи не му бе разрешено да спи в общежитието, което, подобно на останалите сгради в Хачиджоджи, беше груба, покрита със слама сграда, понеже още не беше приет официално за монах.
— Ох, тези комари! — възкликна той, махна срещу дима от благовонията и разтърка раздразнените си очи.
— Нека да излезем отвън.
Отидоха в главната зала и седнаха. Наоколо беше безлюдно и духаше студен ветрец.
— Напомня ми на Шиподжи — обади се Матахачи с едва различим глас.
— Нали? — потвърди Мусаши.
Двамата потънаха в мълчание. Винаги правеха така в подобни случаи — мислите за дома неизбежно отвеждаха до спомени за Оцу и Осуги или до събития, за които и двамата не желаеха да говорят, за да не би да застрашат сегашната си дружба.
След няколко минути обаче Матахачи каза:
— Хълмът, където е Шиподжи, беше по-висок, нали? Обаче там няма стар кедър.
Той постоя за миг втренчен в профила на Мусаши, след което нерешително додаде:
— Имам една молба, която бих искал да отправя, но…
— Какво има?
— Оцу… — започна Матахачи, но веднага млъкна. Щом накрая реши, че ще успее да го каже, продължи: — Чудя се какво ли прави Оцу точно сега и какво ще стане с нея. Често си мисля за нея тези дни, като се извинявам от сърце за всичко, което съм направил. Срамувам се да го призная, но в Едо аз я накарах да живее с мен. Обаче нищо не се случи. Тя отказа да ми позволи дори да я докосна. Мисля си, че след като на времето тръгнах за Секигахара, Оцу трябва да е изглеждала като прекършен цвят. Сега тя е разцъфтяла върху друго дърво, в друга почва.
Лицето му показваше неговата искреност и от гласа му вееше тъга.
— Такедзо — не… Мусаши, умолявам те, ожени се за Оцу. Ти си единственият човек, който може да я спаси. Така и не успявах досега да го кажа, но откакто реших да стана последовател на Гудо, аз се примирих с това, че Оцу не е моя. Дори и така обаче се тревожа за нея. Не искаш ли да се погрижиш за нея и да й донесеш щастието, за което жадува?
Беше около три часа сутринта, когато Мусаши тръгна надолу по тъмната планинска пътека. Беше скръстил ръце и навел глава; думите на Матахачи звучаха в ушите му. Умора тежеше в краката му. Чудеше се колко ли нощи на мъчения е прекарал неговият приятел, докато събере смелост да говори за това. Все пак на Мусаши му се струваше, че собствената му дилема е много по-неприятна и по-болезнена.
Матахачи, мислеше си той, се опитва да избяга от пламъците на миналото към прохладното избавление на просвещението — опитва се, като новородено, да намери в двояката и тайнствена болка на тъгата и въодушевлението живот, който си заслужаваше да живее.
Мусаши не беше способен да каже: „Не мога да направя това,“ още по-малко пък: „Не искам да се оженя за Оцу. Тя е твоя годеница. Разкай се, пречисти сърцето си и я спечели отново.“ Накрая просто не каза нищо, защото всичко, което би могъл да изрече, щеше да бъде лъжа.
Матахачи пламенно го умоляваше:
— Да стана ученик няма да ми помогне, докато не се уверя, че има някой, който да се грижи за Оцу. Ти си този, който ме накара да се упражнявам и да възпитавам самия себе си. Ако си мой приятел, спаси Оцу. Това е единствения начин да спасиш и мен.
Мусаши бе изненадан, когато Матахачи се пречупи и заплака. Той не подозираше, че приятелят му е способен на такива силни чувства. Щом стана да си върви, Матахачи се вкопчи в ръкава му и замоли за отговор.