Очите на Такедзо се разшириха.
— Границата! Точно така, забравил бях. Трябва да ида в Хинагура.
— Хинагура ли? Защо?
— Там са затворили сестра ми. Трябва да я освободя оттам. Изглежда ще трябва да ти кажа довиждане.
Оцу се втренчи зашеметена в лицето му и млъкна.
— Щом така смяташ за добре, върви! — каза накрая тя. — Но ако мислех, че ще ме изоставиш, нямаше да напусна Миямото.
— Какво друго мога да направя? Просто да я оставя там ли?
С настоятелност в погледа тя взе ръката му в своята. Лицето, цялото й тяло пламтяха от чувство.
— Такедзо — започна Оцу, — по-късно, когато има време, ще ти кажа какво чувствам, но сега моля те, не ме оставяй сама тук! Вземи ме със себе си, където и да отиваш!
— Не мога!
— Запомни — тя стисна здраво ръката му, — харесва ти или не, аз оставам с теб. Ако мислиш, че ще ти преча, докато се опитваш да спасиш Огин, ще отида в Химеджи и ще те чакам.
— Добре, така да е — съгласи се веднага той.
— Нали непременно ще дойдеш?
— Разбира се.
— Ще чакам при моста Ханада, на края на Химеджи. Ще те чакам, ако ще и сто или хиляда дни.
Такедзо отвърна с леко кимване и без повече суетня си тръгна. Понесе се по билото, което водеше от прохода към далечните планини. Оцу вдигна глава и гледа след него, докато се загуби сред околния пейзаж.
Внучето на Осуги се върна в селото и като се втурна към къщата на Хониден, завика:
— Бабо! Бабо!
Изтри нос с опакото на ръката си, надзърна в кухнята и възбудено избъбри:
— Бабо, чу ли? Станало е нещо страшно!
Осуги, застанала до печката, където бавно раздухваше огъня с бамбуково ветрило, не го и погледна.
— За какво е тази врява?
— Бабо, не знаеш ли? Такедзо е избягал!
— Избягал! — Тя изпусна ветрилото в пламъците. — Какво говориш?
— Тази сутрин го нямаше на дървото. Въжето беше прерязано.
— Хейта, нали знаеш какво съм ти казвала, че ако лъжеш…
— Истина е, бабо, честна дума. Всички говорят за това.
— Съвсем сигурен ли си?
— Да, госпожо. А горе в храма търсят Оцу. Нея също я няма. Всички тичат наоколо и викат.
Видимото въздействие на тази новина беше доста живописно. Докато пламъкът от изгарящото ветрило последователно се обагряше в червено, синьо и виолетово, лицето на Осуги ставаше все по-бяло. Изглеждаше, че цялата кръв го напусна и при тази гледка Хейта се сви от страх.
— Хейта!
— Да?
— Тичай, колкото ти държат краката. Веднага извикай баща си. После слез до брега на реката и намери чичо Гон! И бързо!
Гласът на Осуги трепереше.
Преди още Хейта да е стигнал до портата, се беше събрала тълпа от дърдорещи селяни. Между тях бяха зетят на Осуги, чичо Гон, други роднини и много от изполичарите.
— И онова момиче Оцу е избягало, нали?
— Такуан също го няма!
— Доста странно изглежда, ако ме питате!
— Заедно са го направили, това е сигурно.
— Чудя се какво ще направи старицата. Става дума за честта на семейството й!
Зетят и чичо Гон държаха копия, наследени от предците им и се бяха вторачили в къщата. Преди да направят каквото и да е, им трябваха напътствия и затова сега нетърпеливо чакаха Осуги да се появи и да даде нареждания.
— Бабо — извика най-сетне някой, — не чу ли новината?
— Идвам след минута — дойде в отговор. — Мълчете всички и почакайте.
Осуги бързо успя да се справи с положението. Щом осъзна, че ужасната вест трябва да е вярна, кръвта й закипя, но тя успя да се овладее достатъчно, за да коленичи пред семейния олтар. След като мълчаливо се помоли за подкрепа, тя вдигна глава, отвори очи и се извърна. Спокойно отвори вратите на шкафа за саби, издърпа едно от чекмеджетата и извади оттам скъпоценно оръжие. Вече облечена в подходящи за преследването дрехи, тя мушна късата сабя в своето оби и отиде до изхода. Омота здраво връзките на сандалите около глезените си.
Почтителният шепот, който я посрещна, щом наближи портата, показа, че мъжете разбират за какво се е облякла така. Упоритата старица не се шегуваше и бе повече от готова да отмъсти за нанесената на дома й обида.
— Всичко ще бъде наред — обяви тя сухо. — Лично ще открия онази безсрамна уличница и ще се погрижа да бъде наказана, както трябва.
Челюстта й изтрака.
Вече крачеше чевръсто по пътя, когато някой от множеството се обади:
— Щом старицата отива, трябва да тръгнем и ние.
Всички роднини и изполичари се изправиха и се подредиха зад сърцатата си предводителка. Пътьом се въоръжиха с пръчки, докато вървяха, остреха набързо бамбукови копия. Тръгнаха право към прохода Накаяма, без дори да спират по пътя за почивка. Стигнаха тъкмо преди пладне, само за да открият, че са закъснели.