— Нека да помисля — бе единственото, което Мусаши успя да каже.
Сега той се проклинаше, че се е проявил като страхливец и жалеше за неспособността да преодолее собствената си мудност.
Мусаши си мислеше тъжно, че тези, които не са страдали от тази болест, не могат да познават мъките й. Това не е просто въпрос на леност, която често е приятно състояние, но на това да желаеш отчаяно да извършиш нещо и да не си способен да го направиш. Умът и очите на Мусаши изглеждаха тъпи и пусти. Озовал се възможно най-далеч в определена посока, той видя себе си безпомощен както да се оттегли, така и да поеме нова пътека. Все едно да си заключен на място без никакъв изход. Неговото безсилие водеше до съмнения, нови обвинения и сълзи.
Ядосан сам на себе си, не му помогна и това, че си припомни всичките неща, които бе направил погрешно. Бездруго още не бе преболедувал това, че се раздели с Йори и Гоносуке и прекъсна връзките със своите приятели в Едо. Желанието да пробие черупката си с ритник, преди тя напълно да се е затворила, се бе провалило. Черупката беше все още тук и обгръщаше празното му „аз“ подобно на изоставената кожа на насекомо.
Вървеше в неопределена посока. Широките води на река Яхаги се появиха пред очите му и вятърът от реката охлади лицето му. Внезапно, предупреден от пронизително изсвирване, той отскочи настрани. Изстрелът премина на пет крачки от него и ехото от мускета се разнесе над водата. Преброил две вдишвания между куршума и звука, Мусаши заключи, че е стреляно от доста голямо разстояние. Скочи под моста и като прилеп увисна на един от стълбовете.
Няколко минути изминаха, преди трима мъже да дотичат от хълма Хачиджо, подобно на борови шишарки носени от вятъра. Близо до края на моста те се спряха и почнаха да се оглеждат за тялото. Убеден, че е улучил, човекът с мускета захвърли фитила си. Беше облечен в по-тъмни дрехи от останалите и с маска, от която се виждаха само очите му.
Небето бе леко просветляло и медните орнаменти по приклада слабо проблясваха.
Мусаши не можеше да си представи кой в Окадзаки би желал смъртта му. Не че липсваха възможности. В хода на своите битки бе сразил доста хора, които може би все още горяха от желание за мъст. Беше убил много други, чиито приятели или семейства сигурно биха търсили отмъщение.
Всеки, който следва Пътя на меча, бе постоянно под заплахата да бъде убит. Ако преживееше някоя опасност, по-вероятно бе, че си е създал нови врагове или се е изложил на нова заплаха. Опасността бе точилото, на което боецът със саби наостряше духа си. Враговете бяха маскирани учители.
Да свикнеш да стоиш нащрек дори и когато спиш, постоянно да се учиш от враговете си, да използваш сабята като средство, с което да помагаш на хората да живеят, да владееш действителността, да достигнеш просветление, да споделяш нечия радост от живота с други — всички тези неща бяха присъщи на Пътя на меча.
Докато Мусаши висеше в края на моста, положението го стресна със своята хладна неизбежност и колебанието му изчезна. Като дишаше много плитко и безшумно, той остави враговете да се приближат. Неуспели да открият трупа, те почнаха да претърсват пътя и оглеждат под моста.
Очите на Мусаши се разшириха. Въпреки облеклото им на разбойници, мъжете носеха самурайски саби и бяха добре обути. Единствените самураи в областта бяха онези, които служеха на рода Хонда в Окадзаки и на оварския клон на рода Токугава в Нагоя. Не бе допускал, че има врагове в кое да е от двете владения.
Един от мъжете се наведе, взе фитила, запали го и го размаха, с което доведе Мусаши до заключението, че от другата страна на моста има още хора. Той не можеше да се мръдне — не и в този миг. Ако се покаже, ще привлече нов мускетен огън. Дори и да достигне срещуположния бряг, там го чака опасност, вероятно дори по-голяма от сегашната. Но също така не може да стои още дълго време тук. Знаейки, че той не е преминал моста, самураите щяха да се придвижат към него и вероятно да открият скривалището му.
Планът го осени като проблясък на светкавица. Той не се опираше на ученията за Изкуството на войната, които съставляваха тъканта на обучената воинска интуиция. Да измисляш нов начин за нападение беше бавен процес, често завършващ с поражение в случаи, където скоростта е от значение. Инстинктът на воина не бива да се бърка с инстинкта на животното. Подобно на вътрешната реакция, той се раждаше от съчетание на дисциплина и мъдрост. Това бе съвършеното разбиране, далеч от всякакви разсъждения. Способността за част от секундата да направиш правилния ход, без да минаваш през действителния процес на мисленето.