Вече извън портата, Мусаши се обърна за последен поглед, облекчен, че вече не е в ръцете на Ватари Шима. Все още не знаеше истинските намерения на този човек, но едно бе ясно — най-разумно е още същата вечер да напусне Окадзаки.
Помисли си за своето обещание към Матахачи да изчака завръщането на Гудо. Светлините на Окадзаки се показаха и един глас от крайпътното светилище го повика:
— Мусаши, аз съм, Матахачи. Тревожехме се за теб, така че дойдохме да те изчакаме.
— Тревожили сте се?
— Отидохме до вас. Съседката каза, че напоследък някакви хора те шпионирали.
— Вие?
— Учителят се върна днес.
Гудо се бе разположил на терасата на параклиса. Той бе човек с необикновена външност, кожата му черна като на гигантски жетвар, дълбоко хлътналите му очи блестяха под високите вежди. Изглеждаше някъде между четиридесетте и петдесетте, но при човек като него възрастта не можеше да се познае. Сух и слаб, имаше кънтящ глас.
Мусаши се доближи, коленичи и долепи чело до земята. Гудо го наблюдаваше мълчаливо минута-две.
— Доста време мина — каза той.
Мусаши повдигна глава и каза тихо:
— Много дълго време.
Гудо или Такуан — Мусаши отдавна бе убеден, че само един или двама мъже бяха в състояние да го изведат от сегашната му безизходица. Тук, най-сетне, след цяла година чакане, беше Гудо. Той се взря в лицето на свещеника, както би гледал луна в тъмна нощ.
Внезапно извика:
— Сенсей!
— Какво има?
Гудо нямаше нужда да пита; той знаеше какво иска Мусаши и го приемаше, както майката предугажда нуждите на детето си.
Мусаши, отново в дълбок поклон, каза:
— Минаха повече от десет години, откакто учих при вас.
— Толкова много?
— Да. Но дори и след всичките тези години се съмнявам, че съм напреднал осезаемо по Пътя.
— Все още говориш като дете, а? Не може да си стигнал много далеч.
— Пълен съм със съжаления.
— Така ли?
— С обучение и самообладание постигнах толкова малко.
— Ти все говориш така. Докато продължаваш, всичко ще е безплодно.
— Какво би станало, ако се предам?
— Отново ще попаднеш в плен. Ще бъдеш изхвърлен човек, по-лош отпреди, когато бе само невеж глупак.
— Ако изоставя Пътя, пропадам в бездната. Все пак, когато се опитвам да покоря върховете, откривам, че не съм способен на това. Вятърът ме брули по средата на склона им и аз не съм нито майсторът на сабята, нито пък човека, който искам да бъда.
— Това явно е в основата на всичко.
— Не може да разберете колко отчаян съм. Какво да направя? Кажете ми! Как мога да се освободя от бездействието и объркването?
— Защо питаш мен? Можеш да разчиташ само на себе си.
— Нека отново да седна в нозете ви и да приемам вашите напътствия. Аз и Матахачи. Или ме ударете с тоягата си да ме събудите от тъмната пустота. Умолявам ви, сенсей, помогнете ми.
Мусаши не беше повдигнал глава. Не плачеше, но гласът му бе задавен.
Без ни най-малко да е трогнат, Гудо каза:
— Ела, Матахачи — и двамата заедно се отдалечиха от параклиса.
Мусаши изтича след свещеника, сграбчи го за ръкава и започна да го умолява.
Гудо поклати мълчаливо глава и щом Мусаши настоя, каза:
— Нищо подобно! — После сърдито добави: — Какво имам аз да ти кажа? Какво повече мога да ти дам? Единствено удар по главата.
Той размаха юмрук във въздуха, но не удари.
Мусаши пусна ръкава му и беше на път да каже нещо друго, но свещеникът бързо се отдалечи, без да поглежда назад.
Застанал до Мусаши, Матахачи се обади:
— Когато го видях до храма и му разказах за мислите ни и защо искаме да станем негови ученици, той едва ме слушаше. Щом свърших, възкликна: „О?“ и ми каза, че мога да го последвам и да му прислужвам. Може би ако просто вървиш след нас, винаги, когато изглежда в добро настроение, можеш да го питаш, каквото искаш.
Гудо се обърна и повика Матахачи.
— Идвам — каза Матахачи. — Направи, каквото ти казах — посъветва той Мусаши и се втурна да настигне свещеника.
Чувствайки, че ще е непоправимо, ако отново изгуби Гудо от погледа си, Мусаши реши да последва предложението на Матахачи. В общото течение на времето човешкият живот от шестдесет или седемдесет години е само кратък проблясък. След като в този къс миг е имал щастието да срещне човек като Гудо, глупаво ще е да остави тази възможност да се изплъзне.
„Това е неповторима възможност“, помисли си. Топли сълзи се събраха в ъгълчетата на очите му. Трябва да последва Гудо, ако се наложи — и до края на света, да върви след него, докато чуе думите, от които имаше нужда.
Гудо се отдалечи от хълма Хачиджо, чийто храм явно повече не го занимаваше. Сърцето му вече се носеше с течащата вода и облаците. Щом стигна Токайдо, той се обърна на запад — към Киото.